— Смъртта ти идва.
Смело лице
Останаха за момент така, без да помръднат. Косата ѝ гъделичкаше лицето му. Ребрата ѝ притискаха неговите при всеки учестен дъх. Тя целуна разтворените му устни, потърка нос в лицето му, но той продължи да лежи неподвижно. Тогава тя се претърколи настрани, изтегна се до него и простена доволно, но Бранд продължи да лежи неподвижно. Накрая тя се сгуши в него, намести глава на рамото му и постепенно дишането ѝ се успокои. Бранд все така не помръдваше.
Трябваше да се възползва от всеки момент с нея, знаеше го, трябваше да я стиска алчно в прегръдките си така, както скъперникът прегръща златото си.
Но вместо това Бранд беше посърнал, начумерен и уплашен. Имаше чувството, че влажната ѝ от пот кожа го беше стиснала в капан, задушаваше го с горещината си и той се отдръпна от нея и стана. Закачи глава в платнището на входа на шатрата, изруга, замахна гневно и го удари с ръка.
— Точно така, дай ѝ един добър урок на тази шатра — чу в тъмното гласа на Трън.
Не виждаше почти нищо от нея. Може би тъничък сърп светлинка на рамото, когато се надигна на лакът. Блясък в ъгълчето на едното око. Блещукане на златен пръстен в косата ѝ.
— Ще се биеш с него, значи? — попита я Бранд.
— Предполагам.
— С Гром-гил-Горм.
— Освен ако не се изплаши и не дойде в квадрата.
— Трошачът на мечове. Правяч на сираци. — Имената се стоварваха като канари в тъмното. Имена, при споменаването на които трепереха прославени воини. Имена, с които майките плашеха децата си. — В колко двубои се е бил?
— В двайсет, казват хората.
— Ами ти?
— Знаеш в колко, Бранд.
— Нито един.
— Горе-долу толкова.
— Колко мъже е убил?
— Камари. — В гласа ѝ се прокрадна твърдост и червената светлина на елфическата ѝ гривна се процеди през одеялото. — Повече от всеки друг около Разбито море.
— Колко топки има в тази негова верига? Сто? Двеста?
— И една от тях е от меча на баща ми.
— Искаш да го последваш ли?
Червеното сияние се усили и освети начумереното лице на Трън:
— Щом питаш, смятам да убия копелето и да оставя трупа му на враните.
Някой мина покрай шатрата с факла в ръка и оранжевата ѝ светлина огря наполовина лицето на Трън, онази, с белега с формата на звезда. Бранд клекна до нея:
— Можем просто да си тръгнем.
— Не, не можем.
— Отец Ярви, той те подмами в това. Това е номер, хазарт, също като с отровителя в Йейлтофт. Всичко е планирал…
— И така да е, какво от това? Аз не съм дете, Бранд, очите ми са отворени. Дала съм клетва пред него и пред кралицата и знам какво означава това. Знаех, че може да се наложи да се бия за нея. Да умра за нея.
— Ако вземем коне, до зазоряване ще сме на десет мили оттук.
Тя изрита гневно одеялото, тръшна се по гръб и захлупи с шепи лице:
— Няма да бягаме, Бранд. Нито ти, нито аз. Казах на Горм, че смъртта му идва. Ще е голямо разочарование за всички, ако не се появя в квадрата, не мислиш ли?
— Можем да тръгнем за Тровенланд. Да намерим екипаж и отплаваме по „Божествена“. Да отидем до Първия сред градовете. Виалайн ще ни подслони. Богове, Трън, това е Трошачът на мечове…
— Достатъчно, Бранд! — кресна Трън, така рязко, че той се стресна и извърна рязко глава. — Мислиш, че не знам това, така ли? Мислиш, че същите тези мисли не бучат в главата ми като рояк разгневени оси, така ли? Мислиш ли, че не знам, че всеки в този лагер прехвърля наум същите сметки и стига до същото заключение? — Тя се наведе напред и очите ѝ проблеснаха. — Ще ти кажа какво можеш да направиш за мен, Бранд. Можеш да си единственият в петдесет мили околовръст, който мисли, че мога да победя в този двубой. Или поне да се престориш, че го мислиш. Това не е твой избор, а мой, аз го направих. Твоят избор е да застанеш до мен или да си вървиш.
Той клекна отново до нея и примига озадачено сякаш го беше зашлевила през лицето:
— Винаги ще бъда до теб. Винаги.
— Знам това. Аз трябва да умирам от страх, не ти.
— Съжалявам. — Той протегна ръка, докосна лицето ѝ и тя притисна буза в дланта му. — Но просто… отне ни толкова време и усилия да стигнем дотук. Не искам да те загубя.
— Аз също. Но знаеш, че съм родена за това.
— Ако някой може да го победи, това си ти. — Щеше му се наистина да го вярваше.
— Знам. Но ако се окаже, че не ми остава много време, — Трън хвана ръката му и го издърпа обратно в леглото — не искам да го губя в приказки.
Бранд седеше с меча на Трън през коленете си и лъскаше стоманеното острие.