— Ъхъ. — Трън се доближи и прошепна в ухото му. — Имам чувството, че стомахът ми ще се скъса, така се е свил.
— Не ти личи по нищо.
— Страхът те държи нащрек — промърмори тя и отново разпери ръце и разкърши пръсти. — Страхът те пази жив.
— Безсъмнено.
— Ще ми се Скифър да беше тук.
— Няма какво повече да научиш от нея.
— Не бих отказала малко от онази елфическа магия, ни най-малко. За всеки случай.
— И да те лиши от всичката слава? Не! — Бранд ѝ показа двете страни на меча ѝ, който беше точил и лъскал цяла нощ. Ръбът на острието хвърляше леденостуден блясък. — Падне ли ти, не се колебай.
— Естествено. — Тя вкара острието в халката на колана си и протегна ръка за секирата. — Ти защо го направи? Онзи ден, на брега?
И Бранд се замисли за тази странна година. Замисли се дълбоко за всичко, случило се от онзи ден на брега досега.
— Смятах, че така правя добро. — Той завъртя дръжката на секирата в ръката си и гравираното с думи на пет езика острие проблесна. — Какъвто съм глупак, гледах от двете страни на нещата, както винаги.
— Ако не го беше направил, щеше да ме победиш.
— Може би.
Трън промуши дръжката на секирата в друга халка на колана.
— Щях да се проваля в изпитанието си и Хъннан никога нямаше да ми даде втори шанс. Нямаше да убия Едуал. Нямаше да ме назоват убиец. Нямаше да бъда обучена от Скифър, нямаше да греба по „Божествена“, нито да спася императрицата, нямаше да се пеят песни за подвизите ми.
— Аз нямаше да изгубя воинското си място — продължи Бранд. — Сега щях да съм горд воин от Гетланд и да правя каквото ми нареди мастър Хъннан.
— Майка ми щеше да ме омъжи за някой дърт глупак, чийто ключ щях да нося нескопосано. И щях да шия криво-ляво.
— И нямаше да се биеш в двубой с Гром-гил-Горм.
— Не. Но нямаше двамата с теб да имаме това, което… имаме в момента, каквото и да е то.
Бранд я погледна в очите:
— Радвам се, че се поколебах тогава.
— Аз също. — И тя го целуна. Последна целувка преди да се разрази бурята. Устните ѝ бяха меки, а дъхът ѝ горещ в хладното утро.
— Трън? — Кол изникна до тях. — Горм е в квадрата.
Бранд искаше да закрещи с цяло гърло, но вместо това се насили да се усмихне:
— Колкото по-скоро започнеш, толкова по-скоро ще го убиеш.
Извади меча на Одда и започна да блъска с дръжката по щита си и останалите подеха думкането по щитове и брони и шумът се извиси над редиците от воини. Мъжете започнаха да викат, да реват предизвикателно. Трън не беше избран от тях първенец, но въпреки това беше първенецът на Гетланд.
Тя тръгна през грохота от удари по щитове и звън на метал, гордо изпънала гръб, а редиците пред нея се разделяха на две, както земята се разделя пред острия ръб на ралото.
Вървеше към мястото, уречено за двубой с Трошача на мечове.
Стомана
— Закъсня — каза с напевния си глас Гром-гил-Горм.
Седеше на трикрако столче, с двамата си беловласи оръженосци, коленичили от двете му страни. Едно от момчетата се усмихна на Трън, другото я изгледа така свирепо, все едно всеки момент щеше да се нахвърли върху нея. Зад тях, откъм източната страна на квадрата, се бяха наредили най-приближените воини на Горм. Сред тях беше и майка Изриун, с развята покрай изпитото ѝ лице руса коса. Сестра Скаер стоеше посърнала зад нея. Още по-назад, по целия склон на хълма, чак до билото, се бяха събрали стотиците воини на Ванстерланд. Най-отгоре, майка Слънце се издигаше иззад Зъба на Еймон.
— Реших да ти оставя малко повече време живот — отвърна Трън и наложи смелото изражение на лицето си като маска, докато минаваше между кралица Лейтлин и отец Ярви. Влезе в квадрата от късо подкастрена трева и застана пред двайсетината наредени около него ветерани на Гетланд. Беше квадрат като всеки друг, в който се беше обучавала — осем на осем крачки, с побито във всеки ъгъл копие.
Но този беше квадратът, в който или тя, или Гром-гил-Горм щеше да умре.
— Това не е никакъв дар. — Трошачът на мечове разкърши масивни рамене и тежката му ризница, с пресичащи се на зиг-заг линии от позлатени бримки, изсъска тихо. — Времето се проточва, когато си близо до Последната врата.
— Сигурно, защото стоиш по-близо до нея, отколкото аз.
— Сигурно. — Той завъртя замислено една от топките на веригата около врата му. — Ти си Трън Бату, значи?
— Да.
— Онази, за която пеят в песните?
— Да.
— Онази, която спасила императрицата на Юга?
— Да.
— За което била възнаградена от нея с безценна елфическа реликва. — Горм погледна към гривната, която блестеше червена като нажежен въглен на китката на Трън, и повдигна озадачено вежда. — Аз пък си помислих, че песните лъжат.