— Убий я!
— Не.
— Баба Вексен заповядва…
— До гуша ми дойде от заповедите на баба Вексен! — изрева Горм с изхвръкнали от окървавеното му лице очи. — До гуша ми дойде от високомерието на Върховния крал! Но най-вече, майко Изриун… — Той изкриви в болезнена гримаса лице и издърпа кинжала на Бранд от дланта си. — До гуша ми дойде от гласа ти. Това противно блеене ми лази по нервите.
Лицето на майка Изриун пребледня като платно. Тя понечи да се дръпне назад, но покритата със сини татуировки ръка на Скаер се стегна през раменете ѝ.
— Нима ще нарушиш дадените от теб клетви? — промълви Изриун с ококорени от изненада очи.
— Да наруша клетвите си ли? — Горм размота ремъка на щита от ръката си и го захвърли в тревата. — В спазването им има по-малко чест, отколкото в нарушаването им. Разбивам ги на парчета. Плюя на клетвите си. Пикая на тях. — Той се надвеси над Изриун с окървавения кинжал в ръка. — Върховният крал постановява, казваш? Баба Вексен заповядва, а? Дъртият пръч и дъртата свиня, отричам се от тях! Опълчвам им се!
Изриун преглътна тежко и тънкото ѝ вратле потрепна:
— Убиеш ли ме, ще има война.
— Оо, война ще има. Майката на врани разгръща криле, момиче. — Горм вдигна бавно изкования от Рин кинжал и очите на Изриун се приковаха в лъскавия връх на острието. — Перата им са мечове! Чуваш ли ги как дрънчат? — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Но аз няма нужда да те убивам. — Той захвърли кинжала в тревата до застаналата на четири крака Трън, която продължаваше да се дави и плюе. — Така де, майко Скаер, защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?
Устните на бившия и настоящ пастор на Ванстерланд се разтеглиха в хладна усмивка, по-леденостудена от водите на Разбито море:
— Махнете от тук тази змия и ѝ сложете нашийник — нареди тя.
— Ще си платиш! — изкрещя Изриун с облещени от гняв очи. — Ще си платиш за това! — Но воините на Горм вече я влачеха след себе си нагоре по източния склон на долината.
Трошачът на мечове се обърна, отпусна ръка и от върховете на пръстите му потекоха струйки кръв:
— Предложението ти за съюз още ли важи, Лейтлин?
— Има ли нещо, което да не можем да постигнем заедно? — провикна се Златната кралица.
— В такъв случай, приемам.
Над долината се понесе вълна от озадачение и сподавени въздишки, сякаш всички бяха затаили до сега дъх.
Бранд се отскубна от омекналите ръце на Рълф и хукна напред.
— Трън?
Гласът долетя като далечно ехо по дългия, много дълъг и тъмен тунел. Гласът на Бранд. Богове, как се радваше да го чуе.
— Добре ли си? — Нечии силни ръце я подхванаха през раменете и я повдигнаха.
— Възгордях се — изграчи Трън. Гърлото ѝ гореше, нещо щипеше в устата ѝ. Опита да се надигне, но беше така отмаляла, ако Бранд не я беше подхванал, щеше да падне отново по корем.
— Но си жива.
— Предполагам — прошепна тя и се изненада, когато лицето на Бранд изплува постепенно от яркото петно пред очите ѝ. Богове, как само се радваше да го види отново.
— Леко, леко. — Той прехвърли ръката ѝ през раменете си и тя простена, докато я вдигаше внимателно на крака. Сама нямаше да успее да направи и крачка, но той беше силен. Нямаше да я остави да падне. — Искаш ли да те нося?
— Звучи примамливо. — Тя огледа с изкривено от болка лице воините на Гетланд по склона. — Но по-добре да вървя сама. Той защо не ме уби?
— Майка Изриун го накара да размисли.
Трън хвърли последен поглед през рамо докато влачеше крака нагоре по склона към лагера. Гром-гил-Горм стоеше в средата на квадрата, окървавен, но несломен. Майка Скаер вече работеше с игла и конец по лявата му ръка. Дясната беше стиснала тази на кралица Лейтлин, скрепявайки съюза между Гетланд и Ванстерланд. Заклетите врагове бяха съюзници. Засега.
Отстрани, със скръстени на гърдите ръце, отец Ярви се усмихваше.
Въпреки всичките отправени молитви към майка Война, явно денят принадлежеше на баща Мир.
В светлото
Бранд стовари няколко здрави удара с чука по железния прът и го завря отново в жаравата сред облак искри.
Рин цъкна огорчено с език:
— Когато хората казват „лекичко и внимателно“, ти нямаш представа за какво става дума, нали?
— Затова си ти — усмихна ѝ се Бранд. — Все за нещо трябва да се чувстваш специална, нали?
Бранд проследи погледа ѝ, беше насочен през рамото му, към вратата.
— Имаш посетител — каза му тя.
— Отец Ярви, каква чест. — Бранд остави чука и изтри чело в опакото на ръката си. — Дошъл си да си купуваш оръжие?
— Пасторът винаги се застъпва за баща Мир — отвърна Ярви, пристъпвайки прага.
— Но добрият пастор е в приятелски отношения и с майка Война — каза Рин.