— Мъдри слова. Сега повече от всякога.
— Ще има война, значи? — преглътна Бранд.
— На Върховния крал ще му отнеме време да събере армиите си. Но да, мисля, че война ще има. От друга страна. Войната е доходоносна за ковача оръжейник.
Рин повдигна вежди и изгледа брат си:
— Ние ще сме доволни на мир, макар и недоходоносен. Чувам, че крал Удил най-после се възстановява.
— Силите му се възвръщат бързо. Скоро пак ще тормози воините си в тренировъчния квадрат с прекрасната стомана, която си изковала за него.
— Слава на баща Мир — отвърна Рин.
— Слава на баща Мир и уменията на отец Ярви — добави Бранд.
Ярви се поклони смирено:
— Правя каквото мога. Е, Бранд, как се отнасят с теб боговете напоследък?
— Доста добре. — Той кимна към сестра си. — Ако не беше тираничната ми господарка, сигурно щях да се наслаждавам и на работата си. Оказва се, че ковашката работа ми харесва повече, отколкото си мислех преди.
— По-лесно е, отколкото с хора.
— Стоманата не лъже — каза Бранд.
Отец Ярви извърна поглед към него:
— Има ли къде да поговорим насаме?
Бранд извърна глава към сестра си, която раздухваше жаравата с меха и тя сви рамене:
— Освен че не лъже, стоманата може и да чака.
— Тя да, но ти не — отвърна Бранд.
— Върви си свърши разговора — присви сърдито очи Рин. — Преди да съм размислила.
Бранд свали ръкавици и поведе отец Ярви навън, към малкия, огласен от ромона на потока, вътрешен двор. Седна на малката пейка, украсена с красива дърворезба — подарък за него и Рин от Кол — в сянката на дървото, извърна покрито с пот лице към хладния ветрец и покани отец Ярви да седне до него.
— Приятно местенце. — Ярви извърна лице към прозиращите през листата на дървото лъчи на майка Слънце и се усмихна. — Хубав живот сте си изградили тук със сестра ти.
— Нейна е заслугата. Аз просто се оказах наоколо.
— Ти никога не си се крил от работа. Помня как удържа сам целия кораб на раменете си. — Отец Ярви сведе поглед към виещите са като змии белези по ръцете на Бранд. — Достоен за песните подвиг.
— В последно време все по-малко ме е грижа за песните.
— Учиш се, значи. Как е Трън?
— Вече се върна към тренировките и прекарва три четвърти от деня с оръжие в ръка.
— Изковано от желязо момиче.
— Никоя друга жена не е така докосната от майка Война като нея.
— При все това, тя беше иглата, съшила два така важни за нас съюза. Може би и от баща Мир е докосната.
— Това не ѝ го казвай.
— Двамата с нея сте… още заедно?
— Ъхъ. — Бранд имаше чувството, че пасторът знае отговорите на всички тези въпроси, а също, че зад всеки въпрос се спотайваше друг, скрит въпрос. — Може да се каже.
— Добре. Това е добре.
— Предполагам — отвърна Бранд и се замисли за спора им от по-рано тази сутрин и всичките разменени крясъци.
— Защо, не е ли?
— Не, добре е — отвърна Бранд и се замисли за сдобряването им след караницата. — Просто… винаги съм си мислил, че това да си заедно с някого е краят на тежката работа. А оказва се, че е едва началото.
— Всеки път, по който си заслужава да тръгнеш, е тежък — отвърна отец Ярви. — Всеки от двама ви има силата и слабостите, които другият няма. И това е чудесно, рядко срещана благословия е да намериш човека, който… — той зарея поглед в поклащащите се клони на дървото, сякаш мислеше за нещо и тези му мисли му причиняваха болка, — който те допълва.
На Бранд му отне известно време да заговори след това.
— Мислех си да претопя монетата от принц Варослаф — каза накрая.
— За да направиш ключ?
Бранд подритна с върха на ботуша си няколко сухи листа на земята.
— Знам, тя би предпочела кинжал, но… традицията повелява да е ключ. Как мислиш, какво ще каже за това кралица Лейтлин?
— Кралицата има трима синове и нито една дъщеря. Мисля, че започва да се привързва много към избрания си щит. Но съм сигурен, че може да бъде убедена да даде съгласието си.
Бранд подритна отново сухите листа:
— Сигурно много хора си мислят, че аз съм този, който трябва да носи ключ на гърдите си. Не се радвам на голяма популярност в Торлби.
— Вярно, кралските воини не питаят особено топли чувства към теб. Но съм чувал да казват, че враговете са цената на успеха. Предполагам, може да са цената и на свободната воля.
— Или на малодушието.
— Само глупак би те нарекъл страхливец, Бранд. Да се изправиш пред всички воини на Гетланд и да кажеш това, което каза? — Отец Ярви подсвирна тихо. — Хората може и да не пеят песни за такива неща, но това е рядка проява на храброст.
— Така ли мислиш?
— Да, но смелостта не е единственото ти заслужаващо възхищение качество.