Пет хиляди. Богове, колко е голям светът.
Имаше мъже всякакви, добре въоръжени, благодарение на подкрепата на някой търговец, имаше и опърпани бойци, слезли от планините. Мъже с горди лица и посребрени дръжки на мечовете и мъже с мърляви физиономии и копия с каменни върхове. Мъже с трупани с години бойни рани и белези и мъже, които не бяха пролели и капка кръв в битка.
Не всеки ден се виждаше подобна гледка и половин Торлби беше излязъл на склона под града. Майки и бащи, съпруги и деца бяха дошли да изпратят синове и съпрузи и да се молят за безопасното им и доходоносно завръщане. Семейството на Бранд, разбирай Рин, също беше там някъде. Той стисна юмруци и зарея поглед срещу вятъра.
Ще я накара да се гордее с него. Закле се, че ще го направи.
Атмосферата наоколо подхождаше повече на сватба, отколкото на война. Въздухът беше натежал от миризмата на дим, вълнение и глъчката от песни, шеги и закачки и дружески препирни. Молитвоплетците се провираха през тълпата и раздаваха благословии срещу заплащане. Търговците не изоставаха по-назад и се опитваха да убедят всеки в това как сериозните воини никога не тръгвали на война без резервен колан. И не само воините бяха надъхани да изкарат печалба от бойния поход на крал Удил.
— Една пара̀ ще ти донесе късмет в битката — нареждаше една просякиня. — Две ще те дарят и с късмет в плаването. Три…
— Млъквай — сряза я мастър Хъннан и я отпрати с ръка. — Кралят ще говори.
Мъжете се извърнаха като един. Към погребалните могили на отдавна умрели владетели, чезнещи в далечината на север сред загладените от вятъра дюни.
Крал Удил стоеше гордо изправен на върха на една от дюните и вятърът шибаше високата трева в ботушите му. Беше прегърнал нежно като болно дете меча си — най-обикновен, просто лъскава, сива стомана. Той нямаше нужда от оръжие с украса по дръжката, стигаха му белезите от безброй битки. Не му трябваха и скъпоценни камъни — очите му святкаха по-силно от тях. Беше човек, който не знае що са страх и милост. Крал, когото всеки воин би последвал на драго сърце до самия праг на Последната врата и отвъд.
Кралица Лейтлин стоеше до него, поставила длан на издутия си корем, със златен ключ на гърдите и развята като знаме златиста коса. И в нейния поглед нямаше страх, нито милост. Говореше се, че нейното злато бе купило мечовете на половината от тази войска и почти всички кораби, а тя не беше жена, която оставя подобно вложение без надзор.
Кралят пристъпи наперено напред, но не заговори веднага. Вълнението и напрежението накараха кръвта на Бранд да закипи.
— Това ли са мъжете на Гетланд? — изрева кралят.
Бранд и малката групичка от новоизлюпени герои около него имаха късмета да са достатъчно близо, за да го чуят. За онези, които не бяха, капитаните на корабите запредаваха по верига думите му и гласовете им се понесоха като вълна по протежението на брега.
Надигна се грохот и хилядите оръжия се стрелнаха над главите на воините към майка Слънце като блестяща, стоманена гора. Всички като един, братя по оръжие. Готови да умрат за човека до себе си. Може и да имаше само една сестра, но в този момент Бранд имаше усещането, че до него на пясъка стояха пет хиляди братя. Надигналият се от гърдите му гняв се примеси с обичта му към тях, напълни очите му със сълзи и сгря сърцето му. Беше готов да умре само заради самото чувство.
Крал Удил вдигна ръка и въдвори тишина:
— Каква радост е за мен да видя толкова много от братята си! Мъдри, възрастни воини, изпитани неведнъж на бойното поле, рамо до рамо с дръзките и млади, изпитани в тренировъчния квадрат. Събрани от обща кауза, пред богове и хора, пред погледа на предците ни. — Той разпери ръце над древните погребалните могили. — Дали са виждали някога такава могъща войска?
— Не! — изкрещя някой и над воините се понесе смях. — Не са! — Закрещяха други на свой ред, докато кралят отново не въдвори ред.
— Островитяни изпратиха корабите си срещу нас. Откраднаха от нас, превърнаха децата ни в роби, проляха кръвта ни върху плодородната ни земя. — Разнесе се гневен ропот. — Те обърнаха гръб на баща Мир, те отвориха вратите на майка Война и тя се настани у нас като неканен гост. — Гневният ропот на мъжете се усили и премина в животинско ръмжене и Бранд усети как то намери път и до неговото гърло. — Върховният крал обаче казва, че ние, гетландци, не бива да се показваме като добри домакини на Майката на враните! Върховният крал иска нашите мечове да не бъдат вадени. Върховният крал очаква да търпим обидите и да си мълчим! Кажете ми обаче вие, мъже от Гетланд, какъв ще е отговорът ни?