Не можеше да пусне. Не можеше да предаде екипажа си. Конопът се впи в раменете му и той чу костите си да пукат, дъхът му излизаше накъсан, хриптящ през стиснатите зъби.
Не можеше да пусне. Не можеше да изостави семейството си. Цялото му тяло се разтрепери, изгаряше от божа.
Светът изчезна и останаха само той и въжето. И мъка и болка. Накрая остана само тъмнина.
И тогава чу гласа на Рин, шепнеше тихо в ухото му: „Пусни.“
Бранд проскимтя, разтърси гневно глава и продължи да дърпа.
— Пусни, Бранд!
Чу удар на брадва в дърво и в следващия миг усети, че полита назад. Светът се завъртя шеметно. Нечии силни ръце го подхванаха и положиха внимателно на земята — отмалял, омекнал като парцалена кукла.
Трън и майка Слънце, надничаща през мъха на остриганата половина на главата ѝ.
— Къде е Рин? — прошепна той, но от гърлото му излезе само грачене.
— Можеш да пуснеш вече.
— Ъ? — Осъзна, че юмруците му продължаваха да стискат въжето. С огромно усилие тя успя да разтвори пулсиращите му пръсти и започна да размотава почервенялото от кръв въже.
На лицето ѝ се изписа болезнена гримаса и тя изкрещя:
— Отец Ярви!
— Съжалявам — изграчи Бранд.
— Какво?
— Не трябваше да казвам… това, за майка ти…
— Млъквай, Бранд. — Отнякъде долетяха гласове, после остър птичи крясък от клоните отгоре. — Най-лошото е, че започвам да мисля, че беше прав.
— Прав съм?
— Не се самозабравяй. Съмнявам се, че ще ти се случи отново.
Дойдоха хора — неясни силуети, надвесени над него.
— Виждали ли сте нещо подобно?
— За момент държеше сам целия кораб.
— Достоен за песен подвиг.
— Вече съм готов с първия куплет. — Бранд разпозна гласа на Одда.
— Ти ми спаси живота. — Кол се надвеси отгоре, ококорил очи, с омазана с катран буза.
Сафрит допря гърлото на меха с вода до устните на Бранд:
— Корабът щеше да го премаже.
— Корабът можеше да се разбие — добави Рълф. — И каква помощ за Гетланд щяхме да намерим тогава?
— Ми, то ние самите щяхме да се нуждаем от помощ.
Дори преглъщането на водата изискваше усилия.
— Всеки… би го направил — каза Бранд.
— Напомняш ми за стар приятел — каза отец Ярви. — Мъж със здрави ръце и огромно сърце.
— Загребване по загребване. — Гласът на Рълф потрепери.
Бранд надигна глава да види какво правеше пасторът и от гледката му прималя. Протритото от въжето се виеше като червени змии по ръцете му — лъскаво, кървавочервено.
— Боли ли?
— Малко щипе.
— Малко щипе! — изрева Одда. — Чухте ли това? Какво се римува с щипе?
— Скоро ще заболи и ще боли много — каза отец Ярви. — Ще ти останат белези.
— Да ти напомнят за едно велико дело — промърмори Фрор, който очевидно разбираше от белези. — Геройски белези.
Бранд примижа, когато отец Ярви започна да превързва ръцете му, вече болеше порядъчно:
— Голям герой съм, няма що — прошепна той, докато Трън му помагаше да се надигне от земята. — Борих се с въже и изгубих.
— Не. — Отец Ярви забоде с игла превръзките и постави сакатата си ръка на рамото му. — Бори се с кораб. И победи. Сложи това под езика. — Той натика някакво сухо листо в устата му. — Ще помогне за болката.
— Възелът се отвърза — каза Досдувой и замига озадачено, въртейки из ръце протрития край на въжето си. — Що за ужасен късмет е това?
— Такъв, който сполетява мъже, които не проверяват възлите си — изгледа го сърдито отец Ярви. — Сафрит, размести товара във фургона и направи място за Бранд. Кол, стой до него. И гледай днес да не върши повече геройства.
Сафрит натрупа одеялата и направи легло сред багажа. Бранд се опита да ѝ каже, че може да ходи, въпреки че беше повече от очевидно, че не е така.
— Лягай там, — тя тикна показалец в лицето му. — И да не съм чула, че искаш да ставаш.
И това беше. Кол седна на една бъчва до Бранд и фургонът се заклати надолу по склона.
— Спаси ми живота — промълви след известно мълчание момчето.
— Бърз си. Щеше да се измъкнеш.
— Не, нямаше. Гледах към Последната врата. Остави ме поне да ти благодаря.
Двамата се спогледаха.
— Хубаво — каза накрая Бранд. — Благодари ми.
— Как си станал толкова силен?
— От работа, предполагам. На пристанището. Зад греблото. В ковачницата.
— Работил си като ковач?
— За жена на име Гейден. Когато мъжът ѝ умря, тя пое ковачницата му и се оказа два пъти по-кадърна от него. — Бранд си припомни усещането на чука в ръката, звънтенето на наковалнята и горещината на въглищата. Не би си и помислил, че някога ще му липсват, но ето, че сега му домиля за тях. — Добър занаят е работата с желязо. Честен занаят.