Странни времена
Гората отстъпи пред необятна степ. Ужасяващо необятна. Безмилостно равна. Миля подир миля тучна, зелена, полюшваща се на вълни трева.
За Трън, която бе израснала сред хълмовете и планините на Гетланд, тази огромна празнота, всичкото това пространство под бездънно небе, чак до хоризонта, имаше смазващ ефект.
— Защо никой не обработва тази земя? — попита Кол. Беше яхнал свалената мачта, дялкаше с ножа си, а вятърът отнасяше стърготините.
— Хората коне пасат стадата си по нея — отвърна Досдувой. — И не обичат да виждат други хора.
— Хм, не обичат — изсумтя ехидно Одда. — Дотам не обичат, че като ги срещнат, ги дерат живи.
— На това ги е научил принцът на Калийв.
— Който пък го е научил в Първия сред градовете — добави Фрор и избърса с показалец влагата от обезобразеното си око.
— Доколкото знам аз, там обичаят е дошъл с пътници от Сагенмарк — каза Рълф.
— Които са го научили от Бейл Строителят, когато ги покорява за пръв път — добави отец Ярви.
— И така, дерящият бива на свой ред одран — промърмори замислено Трън. — И кървавите уроци се предават в кръг.
— Нищо лошо от това. — Рълф напрегна очи надолу по течението на реката, извърна се и огледа внимателно нагоре, после необятната степ от двете страни. — Стига да не влезем и ние в кръга.
— Какво те тревожи толкова — попита Трън. — Не сме виждали друг кораб с дни.
— Именно. Къде са?
— Ето ти два. — Отец Ярви посочи нещо надолу по течението.
Явно имаше остър поглед. Едва когато наближиха достатъчно, напрягайки очи през рамо, Трън успя да види какво бяха двете черни купчини на брега на реката — овъглените скелети на малки кораби, насред широк кръг от отъпкана трева. Имаше и следи от угаснал огън. Такъв, около какъвто седяха всяка вечер.
— Не изглежда да е свършило добре за екипажите — промърмори Бранд. Отдаваше му се на него да казва на глас очевидното.
— Мъртви са — изчурулика Скифър. — С изключение може би на неколцина щастливци, взети в плен. Не, по-скоро неколцина нещастници. Хората коне не се славят като милостиви господари.
Одда огледа смръщено степта:
— Дали и ние ще се натъкнем на тях?
— Като си знам късмета — промърмори Досдувой.
— Отсега нататък ще търсим сигурно място за лагеруване! — извика Рълф. — И удвояваме стражата! Искам осем будни мъже по всяко време!
И така, с обтегнати нерви, вперили очи в степта и подскачащи при всеки шум, продължиха да гребат. Докато не се натъкнаха на плаващ в обратната посока кораб.
Беше горе-долу със същата големина като „Южен вятър“, с по шестнайсет гребла на всеки борд. От статуята на носа — черен вълк — Трън се досети, че бяха тровенландци, а по белезите по окачените покрай бордовете щитове се досети, че разбираха от бой. Нещо повече, може би дори бяха тръгнали да го търсят.
— Дръжте оръжията подръка! — викна Рълф, вече стиснал в своята черния рогов лък.
На лицето на Сафрит се изписа тревога при вида на мъжете, които прибираха гребла и вадеха оръжия:
— Не трябваше ли да проправяме пътя на баща Мир?
— Разбира се — отвърна отец Ярви и разхлаби меча си в ножницата. — Но думите на въоръжения тежат повече. Добра среща! — провикна се към другия кораб.
На носа му се изправи брадясал мъж в ризница:
— И на вас, приятели! — Щеше да звучи много по-приятелски настроен, ако от двете му страни не се бяха появили мъже с насочени лъкове и опънати тетиви. — Корабът ни е „Черно куче“, плаваме нагоре по „Непристъпна“ от Първия сред градовете!
— „Южен вятър“, надолу по „Непристъпна“ от Ройсток! — извика в отговор отец Ярви.
— Как беше през Прохода?
— Жадна работа за онези, които носиха. — Той вдигна сакатата си ръка. — На мен ми се размина.
Другият капитан се разсмя:
— Добрият водач трябва да споделя несгодите с хората си, но никога поравно, че иначе бързо губят респект! Може ли да приближим?
— Може, но имайте предвид, че сме добре въоръжени.
— По тези земи невъоръженият буди съмнение. — Той даде знак на екипажа си — брадясали ветерани с множество белези и сребърни гривни по ръцете — които умело придвижиха „Черно куче“ към средата на течението и го изравниха с „Южен вятър“.
Капитанът избухна в смях:
— Кое е дъртото копеле на руля ви? Да пукна, ако това не е Рълф Злия! Бях сигурен, че си мъртъв! Не че загубих сън от това, де!
Рълф също избухна в смях:
— Ще пукнеш и още как, Синия Дженър! Пък аз чух, че ти си умрял! Набих канелката на буренце ейл като разбрах!