— Рълф Злия? — промърмори Трън.
— Много отдавна — махна с ръка кормчията и остави лъка до себе си. — С времето злината отшумява.
Мъжете от „Черно куче“ хвърлиха въже откъм носа и, не без известна доза ругатни заради оплетените гребла, двата екипажа долепиха бордовете. Синия Дженър се надвеси през борда към Рълф и го стисна здраво за рамото и двамата се нахилиха до уши.
Трън не се усмихна, нито свали ръка от дръжката на бащиния меч.
— Как се измъкна от тая каша, в която ни забърка Младия Халстам? — попита го Рълф.
Дженър свали шлема си и го хвърли назад към един от хората си. Оправи разчорлената си, изтъняла и посивяла коса:
— Срам не срам, пробвах си късмета с майка Море и доплувах до брега.
— Винаги си имал добър късмет в битката.
— А, отнесох една стрела в задника въпреки това. Но макар да съм кльощав, благословен съм с достатъчно месест задник, та нямаше кой знае какви последствия. Тая стрела я броя за добър късмет — отърва ме от робския нашийник.
Рълф опипа шията си и Трън видя бледия белег под брадата му, който не беше забелязала досега.
— Аз нямах твоя късмет. Но благодарение на отец Ярви съм отново свободен човек.
— Отец Ярви? — облещи се Дженър. — Пасторът на Гетланд и някогашен син на Златната кралица Лейтлин?
— Същият — каза отец Ярви, докато си проправяше път през сандъците на гребците към кърмата на кораба.
— За мен е чест. Чувал съм, че си мъдър и прозорлив мъж. — Синия Дженър забеляза Трън и веждите му подскочиха от учудване.
— Качвате жени да гребат на корабите ви вече, а?
— Щом гребе, качвам всекиго — отвърна Рълф.
— Защо такава шантава коса, момиче?
— Защото проклет да си — изръмжа Трън, — ето защо.
— Уу, свирепа е! Зарежи гребането, като я гледам, може да прекърши мъж на две.
— Мога да ти покажа, ако искаш — отвърна Трън, явно недотам поласкана от комплимента.
Дженър я дари с усмивка от пожълтели и тук-там оредели зъби:
— Да бях десет години по-млад, щях да приема на драго сърце, но годините ме направиха предпазлив.
— Колкото по-малко ти остава, толкова по-малко си склонен да го рискуваш — каза Рълф.
— Самата истина — поклати глава Дженър. — Рълф Злия прекрачил на обратно прага на Последната врата, момичета гребат на кораб и кой знае още какво. В странни времена живеем.
— Кога не са били странни времената? — каза отец Ярви.
— И това е самата истина. — Синия Дженър вдигна глава и примижа към избледняващото слънце. — Става време за вечеря. Да слезем заедно на брега и седнем да разменим вести?
— Под размяна на вести имаш предвид да пийнем? — попита Рълф.
— Точно така, при това порядъчно.
Намериха удобна за защита извивка на реката, поставиха силна стража откъм сушата и запалиха огромен огън, чиито пламъци нестихващият вятър задърпа сред облак искри към водата. Всеки екипаж наби канелката на буре ейл и се впусна в шумна веселба, много фалшиво пеене и разказване на много небивали истории. Някой има неблагоразумието да даде ейл на Кол, който явно му се услади, защото малко по-късно, за най-голям ужас на майка му и огромна всеобща радост — той повърна и заспа.
Подобно веселие никога не бе успявало да развесели Трън. Колкото и да се бяха нахилили до уши, всички държаха оръжията си под ръка, а и сред тях имаше неколцина, които се усмихваха по-малко и от нея. На кормчията на „Черно куче“, мъж на име Крауч, с посивяваща оредяла коса, явно целият свят му беше крив. В един момент отиде да пикае в реката и Трън го видя да оглежда добре товара на палубата на „Южен вятър“ и в частност — обкованото с желязо сандъче на отец Ярви.
— Този не ми харесва — промърмори тя на Бранд.
Той я изгледа над ръба на чашата си:
— Че ти не харесваш никого.
Трън реши да не му казва, че за него не се отнася.
— Хубаво — каза тя. — Този не го харесвам повече от останалите. Виж го само, пълно нищожество, ама гледа накриво и се мисли за много страшен. От онези хора е, с лице като прясно опердашен задник.
Надвесен над чашата, Бранд се усмихна:
— О, мразя такива хора. Я, колко си прозорлива.
Сега Трън се усмихна:
— Под страховитата ми външност се крие неподозирана дълбочина, да знаеш.
— Явно е добре прикрита, — той отпи голяма глътка — но мисля, че вече започвам да прониквам до дъното ѝ.
— Нагло от твоя страна. Да проникваш в неподозираните дълбочини на момиче без позволение.
Бранд прихна, ейла потече от носа му и той се задави и разкашля. Одда го потупа по гърба и измуча с пълно гърло зле скалъпената си песен за това как Бранд удържа сам целия кораб. С всяко следващо изпяване ставаше все по-изопачена и сега склонът беше по-стръмен, опасността по-голяма, а подвигът по-впечатляващ. Сафрит се нахили до уши и посочи към Бранд: