Синия Дженър вдигна високо чаша:
— Да пием за красивата и щедра кралица Лейтлин! — Когато екипажът му извика възторжено и заблъска чаши, добави тихо — И за хитрия ѝ пастор — а после, още по-тихо на Трън, — да не забравяме и страховития гребец от задното гребло на кораба му.
— Какво става? — викна в този момент Кол, надигна се и залитна, чорлав, с блеснали, зачервени очи. Спъна се в одеялото си, падна и повърна отново. Мъжете избухнаха в смях.
В следващия момент двата екипажа отново седяха край огъня и разказваха истории, говореха за стари познати, спореха чий нож е по-добър. Сафрит завлече сина си до реката и натопи главата му във водата. Крауч остана сам, с ръце на хълбоците и вперен в Трън гневен поглед.
— Имам чувството, че току-що се сдоби с враг — промърмори Бранд, докато прибираше кинжала си в ножницата.
— О, станало ми е ежедневие. Какво казваше отец Ярви? „Враговете са цената на успеха.“ — Тя преметна една ръка през врата на Бранд, другата през този на Одда и ги стисна здраво. — Изненадана съм от това, че съм се сдобила с приятели.
Червен ден
— Щитове! — изрева Рълф.
Викът отскубна Бранд от щастливия сън за дома и го хвърли в паника. Измъкна го от топлината одеялото, навън, в мразовитото утро, под небе с цвят на кръв.
— Щитове!
Мъжете изскачаха от постелите, блъскаха се, щураха се като обезумели из лагера — полуоблечени, невъоръжени, полузаспали. Някой притича през жаравата и вдигна облак искри. Друг крещеше от гняв, оплетен в ризницата си.
— На оръжие!
Трън беше станала. Неостриганата половина на главата ѝ беше същински хаос в последно време — тънки плитки, щръкнали настрани кичури, оплетени масури и нанизани по тях парчета сребро, откъснати от монети — но оръжията ѝ бяха наточени и излъскани, а на лицето ѝ беше изписана решителност. Да я види така смела и непоколебима вдъхна кураж на Бранд. Боговете му бяха свидетели, в момента имаше нужда нещо да му вдъхне кураж. Освен това имаше нужда да се изпикае.
Бяха установили лагера си на единственото възвишение в мили околовръст — ниска могила с равно било, сгушена в извивка на реката, с няколко щръкнали в подножието на склоновете скали и тук-там недорасло, изтормозено от вятъра дърво на билото. Бранд изтича до източния край, където се бяха събрали мъжете и погледна надолу по склона и над безкрайния океан от трева с изгряващото над него слънце. Треперещите му пръсти разтъркаха очи и прогониха напълно съня и тогава ги видя — призрачни, забулени в мараня фигури в далечината.
— Хората коне? — изграчи Бранд.
— Ужаки, мисля. — Отец Ярви засенчи очи и напрегна взор към бледото кърваво сияние на зората. — Но те живеят на брега на Златно море. Нямам представа какво ги е довело тук.
— Огромното желание да ни убият? — каза Одда, когато фигурите придобиха форма на ездачи и червената зора огря върховете на копията, извитите мечове и шлемовете им, с формата на животински глави.
— Колко са? — промърмори Трън и мускулите на челюстта ѝ заиграха, когато стисна зъби.
— Осемдесет? — Фрор ги гледаше с такова безразличие, с което човек гледа съсед да плеви градината си. — Деветдесет? — Той развърза една кожена кесия, изплю се вътре и започна да размесва съдържанието ѝ с пръст. — Сто?
— Богове — прошепна Бранд. Въпреки глъчта от приготовлението на екипажа и отправените към боговете молитви за късмет в битката, вече чуваше тропота на копитата, виковете и крясъците на ездачите и някакъв странен, клокочещ вой, който се носеше с тях над равнината. Един от ездачите, с вееща се като знаме дълга коса, се отдели от останалите и приближи достатъчно, за да пусне стрела към могилата. Бранд се сниши боязливо, но стрелата падна някъде в средата на склона — просто премерване на разстоянието, подигравка към врага.
— Стар приятел някога казваше, че колкото по-многоброен е врагът, толкова повече слава от победата — каза Рълф, започна да подръпва замислено с върха на мазолести пръсти тетивата на черния лък и тя забръмча гневно.
Досдувой свали промазаното платно от острието на огромната си секира:
— Но и вероятността за среща със Смърт е по-голяма.
— Че кой иска да срещне Смърт на стари години, седнал удобно край огъня? — Изпилените зъби на Одда лъснаха в поредната му налудничава усмивка.
— На мен лично не ми звучи никак зле. — Фрор пъхна ръка в кесията и я извади, покрита с нещо синьо. Разпери пръсти, притисна я в лицето си и остави един огромен, син отпечатък от ръка на бузата си. — Но съм готов да я срещна и днес.
Бранд не беше. Стискаше щита с изрисуваната на него драконова глава. Имаше чувството, че Рин я беше нарисувала там преди сто години, в друг живот на другия край на света. Стисна дръжката на секирата. Протритото от въжето по дланта му още болеше под превръзката. Хората коне не спираха нито за миг, приличаха на буйното течение на река, тъмно петно, което се виеше през равнината, разтягаше се и пак се събираше, но не спираше да приближава. Над него се вееше бяло знаме, на чийто прът беше побит череп с дълги рога. Скоро Бранд можеше да различи лица, смели лица, животински лица, надъхани за битка — озъбени, облещени лица. Толкова много.