— Напред, казах! Напред!
Натиснаха още по-силно напред — плетеница от напрягащи сили тела и озъбени лица — бяха прекалено нагъсто за секирата и Бранд я пусна в краката си, плъзна ръка и извади изкования от Рин кинжал.
— Ръка от желязо! Сърце от желязо!
Усещането на дръжката в ръката му извика спомена за огряното от огнището лице на Рин. Копелетата отпред стояха между него и нея и Бранд усети гневът да се надига в гърдите му. Видя лице и нанизани в сплетена коса ръбести железни рингове. Удари го с ръба на щита си и видя главата му да се лашка назад. Замахна с кинжала под долния ръб на щита и усети острието да престъргва в нещо със звън на метал. Замахна отново. Ръката му беше топла и лепкава. Мъжът падна и Бранд стъпи върху него, спъна се, но Одда съскаше нещо през стиснати зъби и го теглеше напред и той продължи да гази падналия.
— Смъртта ви идва!
Колко пъти беше слушал в захлас тази песен? Колко пъти беше мълвял думите, мечтаейки за място в стената от щитове и бойна слава? За това тук ли беше мечтал? Та тук нямаше място за майсторство с оръжията, всичко бе просто щур късмет. Нямаше противоборство между доблестни воини, просто надпревара в диващина и лудост. Нямаше хитрост, ум, нито кураж дори, освен ако това да се носиш безпомощно с напъните на тълпата, като понесена от порой съчка, не се броеше за кураж. А може би се броеше.
— Убийте ги!
Шумът беше ужасяващ — какофония от дрънчене на метал, тропот на дърво и дерящи се с пълно гърло мъже, с пресипнали от ругатни гласове. Имаше и звуци, които Бранд не разбираше. Звуци без смисъл. Последната врата зееше широко отворена пред всички тях и всеки я посрещаше посвоему, както успяваше най-добре.
— Смъртта ви идва!
Дъждът се беше усилил и ботушите изтръгваха снопове трева и превръщаха червеникавата пръст в кал. Бранд беше уморен, болеше го, но нямаше спиране. Богове, имаше нужда да се изпикае. Нещо се сблъска с щита му и почти го отскубна от ръката му. Някакво червено острие се стрелна покрай ухото му и Бранд видя Трън до себе си.
Едната половина от лицето ѝ беше опръскана с кръв, но тя се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш беше у дома си.
Опиянението
Трън беше убиец. В това вече нямаше съмнение. Окаляната и окървавена, отъпкана от ботуши, тревата зад стената от щитове беше нейна територия и за всеки, осмелил се да стъпи на нея, тя бе Смърт. Стената от щитове пълзеше бавно напред, с грохот, по-силен от този на градушката по време на бурята онази вечер. Мъжете в нея косяха врага, стъпкваха падналите, завличаха хора между щитовете си — стената поглъщаше ужаките като гладна змия. Един се опита да се надигне от земята и Трън го прониза с меча си в гърба. Окървавеното му лице беше изкривено от болка и страх, докато той падаше по очи.
Уж трябваше да е по-трудно, отколкото с тренировъчните остриета, а се оказа толкова по-лесно. Стоманата беше така лека и така остра, а ръката ѝ така силна и бърза. Оръжията ѝ летяха от само себе си сякаш бяха обладани от зъл дух. От много безмилостен, жаден за смърт дух.
Трън беше убиец. Скифър го каза и ето го сега доказателството, изписано с кръв по телата на враговете. Искаше ѝ се баща ѝ да бе тук, за да я види. А може би духът му беше тук, ликуваше заедно с нея, надвесен над рамото ѝ. Искаше и Хъннан да беше тук, за да навре лицето му в пролятата от ръката ѝ кръв. За да го предизвика да ѝ откаже воинско място. За да го убие.
Хората коне не разбираха този начин на водене на битка. Тичаха право към стената и я връхлитаха поединично, по двама-трима наведнъж — смелостта им ги водеше към собствената им гибел. Трън видя един да вдига копието си над стената и да го насочва надолу — искаше да прониже Бранд. Скочи напред, закачи го през тила със секирата си, усети как единият остър ръб на облото острие потъна в плешката му, придърпа го към себе си между щитовете и го сграбчи с две ръце.
Запрепъваха се заднешком в неловка прегръдка, кряскаха в лицата си, дългата му коса беше в устата ѝ, ръгаха се един друг с колена, с лакти. Тогава отец Ярви изникна зад него, посече го през краката и Трън отскубна с крясък секирата си от плешката му, фрасна го отстрани през главата и шлемът му отлетя и се затъркаля надолу по отъпкания склон на могилата.
Беше чувала баща си да говори за опиянението от битката. За този червен дар, който майка Война изпраща на най-любимите си чада. Беше го слушала в захлас да говори за това край огнището, с ококорени от възбуда очи и пресъхнала уста. Майка ѝ му каза тогава, че това не са истории за момичешки уши, но той се надвеси над Трън и продължи да разказва, шепнешком, толкова близо до ухото ѝ, че тя долавяше дъха му по бузата си. Беше го чувала да говори за опиянението от битката и сега сама го изпитваше.