Целият свят беше в пламъци, в бляскави огньове, танцуваше. Дъхът ѝ свистеше, горещ като излязъл от пещ, докато Трън тичаше към единия край на стената, който беше започнал да се огъва, да се извива назад, аха да се откъсне. Двама ужаки се бяха проврели през канарите от едната страна на склона и изскочиха зад Досдувой. Трън посече първия през ребрата и го преви о две. Копието на втория летеше към нея, но така бавно, сякаш минаваше през мед. Почти със смях на уста се отдръпна от пътя му и посече ужака през свивките на коленете със секирата си.
Отнякъде профуча стрела и Досдувой я сграбчи и придърпа зад щита си, от който вече стърчаха две от стрелите на ужаките. Сега стената се огъваше в средата — лицата на мъжете бяха изкривени от напрежение, докато се опитваха да я удържат. Разнесе се трясък, един от тях падна, от устата му потече кръв с парчета потрошени зъби и стената се разкъса. Един огромен ужак изникна в пролуката — носеше маска от череп на морж, с дълги бивни от двете страни на зловещо озъбената му уста. Пръхтеше като разярен бик, размахваше с две ръце огромен боздуган с шипове и държеше настрана втурналите се да затворят стената мъже.
Трън не изпитваше страх, само опиянението от битката, все по-свирепо, все по-завладяващо.
Кръвта ѝ бушуваше като майка Море, докато летеше към огромния ужак. Облещените му очи се извърнаха към нея и Трън се хвърли на земята. Изпързаля се на една страна по мократа трева между огромните му крака и се извърна по гръб в момента, в който боздуганът му се стовари след нея с глух удар в земята. Посече го през сгъвката на едното коляно и пръсналата струя кръв застина във въздуха, докато той се свличаше на колене. Фрор пристъпи напред, довърши го с няколко последователни удара и кръвта опръска синия отпечатък на лицето му.
Трън видя хората коне да се пръскат и хукват надолу по склона, обратно в равнината, към изоставените си коне. Тя вдигна победоносно оръжия над главата си и изкрещя. Цялото ѝ тяло гореше. Духът на баща ѝ нареждаше настоятелно в ухото ѝ и тя хукна след врага, погна бягащите ужаки като ловна хрътка.
— Спри я! — изкрещя Рълф и някой я сграбчи изотзад. Тя изруга и започна да се дърпа, останалата на главата ѝ коса се беше оплела пред лицето ѝ. Беше Бранд, усещаше дращенето на брадата му по бузата си. Лявата му ръка беше под мишниците ѝ, а щитът му пред нея. Зад бягащите ужаки Трън видя други, те не бягаха, прокрадваха се, снишени в тревата, с опънати лъкове и облещени към стената очи. Много бяха. Опиянението от битката се отдръпваше като вълна и на нейно място нахлуваше друга — тази на страха.
— Затворете стената! — изрева Рълф. Мъжете се дръпнаха заднешком, сближиха щитове, наместиха ги и те изтракаха отново скопчени. Тук-там някое снопче светлина остана да се провира през пролуките между кантовете. Трън чу чаткането на стрелите в дървото, видя една да отскача от железния кант на този на Бранд и да се премята във въздуха през рамото му. Одда беше на земята, със стрела в гърдите, ругаеше през стиснати зъби и се влачеше на лакти заднешком по склона.
— Назад! Назад! Бавно!
Трън сграбчи Одда за едната ръка и го повлече нагоре по склона. Той изпъшка, започна да рита с пети и от устата му излязоха кървави мехури. Тя се спъна и падна, завличайки Одда върху себе си, скочи отново на крака и продължи да го влачи. Кол притича отнякъде, хвана го за другата ръка и двамата го изтеглиха до билото на могилата, следвани от пристъпящите бавно назад мъже от стената. Спряха там, откъдето бяха тръгнали само допреди малко, с реката зад гърба си и необятната равнина отпред.
Трън стоеше претръпнала, онемяла, не знаеше колко от мъжете от екипажа бяха мъртви. Трима? Четирима? Всички бяха отнесли поне по драскотина, а някои бяха зле пострадали. Не знаеше дали тя самата беше ранена. Не знаеше чия е кръвта по нея. Гледайки стрелата в гърдите на Одда, не таеше големи надежди за него. Всъщност не таеше големи надежди за каквото и да било. През пролуките в накълцаните щитове в стената виждаше, че изпотъпканият склон е осеян с тела, някои от които все още мърдаха, стенеха и опипваха рани.
— Да я изтикаме навътре или да я изтеглим навън? — кресна Сафрит, приклекна до Одда и стисна силно окървавената му ръка.
Отец Ярви гледаше смръщено отгоре, докосна замислено брадичка и остави червени следи по бузите си.
Яростта беше изчезнала, все едно никога не бе съществувала и от огъня в гърдите ѝ беше останала само пепел. Баща ѝ не ѝ беше казал, че опиянението от битката е взета назаем сила, която после трябва да връщаш с лихви. Трън стисна кесията с костите му, но не намери утеха в тях. Огледа кървящите рани наоколо, стенещите мъже — касапницата, която бяха сътворили. Касапницата, която тя бе сътворила.