— Какво направи? — прошепна Досдувой.
— Изговорих името на бог — отвърна Скифър. — Изписано с огън и впримчено в елфически руни във времена от преди Разрушението на света. Откъснах Смърт от мястото ѝ пред Последната врата, подчиних я на волята си и я изпратих в равнината. Но за това винаги има цена.
Тя тръгна към Одда, облегнат на едно от дърветата, пребледнял, докато Сафрит се бореше да извади стрелата от гърдите му.
— Името на бог има седем букви — продължи Скифър и насочи смъртоносното парче метал към Одда. — Съжалявам.
— Не! — викна Сафрит и понечи да го прикрие с тялото си, но той я отмести внимателно с ръка.
— На кого му е притрябвало да умира стар? — Нахили се с онази негова налудничава усмивка и зъбите му лъснаха почервенели. — Смърт чака всички ни.
Последва нов оглушителен гръм, Одда изви рязко гръб, потрепери и не помръдна повече. От черната дупка в ризницата му се изви струйка дим.
— Казах, че ще ви покажа магия — каза Скифър, без да вдига поглед от него.
Не като в песните
— Тръгват си. — Вятърът шибаше косата на Трън през окървавеното ѝ лице. Ужаките, конници и коне с празни седла, се стопяваха в далечината на тревното море.
— Не мога да ги виня — промърмори Бранд, загледан в Скифър, която се загърваше в наметалото си. После седна обратно с кръстосани крака, стисна в ръка един от светите символи на врата си и заби гневен поглед в жаравата.
— Бихме се добре — каза Рълф, но в гласа му нямаше много увереност.
— Ръце от желязо — кимна Фрор и изтри синята боя от лицето си с един мокър парцал. — Достойна за песните победа.
— Да кажем просто, че победихме.
Отец Ярви вдигна едно от металните парченца, оставено от реликвата на Скифър и го огледа внимателно. Мъничко, лъщящо на слънцето и кухо парче метал, от чийто отвор все още се виеше струйка дим. Как е възможно нещо такова да прелети през равнината и убие човек от разстояние?
Сафрит гледаше навъсено към Скифър и бършеше кръвта от ръцете си:
— Победихме с помощта на черни изкуства.
— Но победихме — сви рамене отец Ярви. — От двата възможни изхода от всяка битка, този е за предпочитане. Нека баща Мир лее сълзи над начините. Майка Война се усмихва над резултатите.
— Ами Одда? — смотолеви Бранд. Доскоро дребничкият човек изглеждаше безсмъртен, но ето че мина през Последната врата. Край на шегите.
— Нямаше да оцелее — отвърна отец Ярви. — Нямаше друг начин, или той, или всички ние.
— Безмилостни сметки — каза Сафрит и стисна устни.
— Такива са задачите, които стоят пред всеки водач. — Отец Ярви не намери сили да я погледне в очите.
— Ами ако тази магия ни навлече проклятие? — попита Досдувой. — Ами ако отново разкъсаме бог? Ами…
— Победихме. — Тонът на отец Ярви беше по-остър и хладен от стомана. Той сви ръка в юмрук и стисна с всички сили парчето елфически метал в нея. — Благодарете за живота си на който бог искате, ако знаете как, после се погрижете за телата.
Досдувой затвори зяпналата си уста и се отдалечи, клатейки невярващо глава.
Бранд разтвори пръсти и остави щита си да се свлече на земята. Изрисуваната от Рин драконова глава беше цялата накълцана, по железния кант лъщяха пресни драскотини, а превръзката на ръката му беше пропита тук-там с кръв. Богове, целият беше надран и посинен, болеше го навсякъде. Едва намираше сили да се държи на крака, за размисли дали беше направил добро или не и дума не можеше да става. Усещаше парене по шията си, нещо мокро на допир. Драскотина, но от враг или свой, нямаше представа. Раните болят еднакво, без значение кой ги е причинил.
— Положете ги с достойнство — продължи отец Ярви. — Отсечете тези дървета за клади.
— Онези копелета също ли? — Кол посочи окървавените тела на хората коне, осеяли склона. Неколцина от екипажа вече ги претършуваха за ценности.
— Да, тях също.
— Защо да си правим труда да ги горим както подобава?
— Защото ако си извоювал победа срещу просяци, не си нищо повече от просяк. — Рълф подхвана момчето за лакътя. — Но ако победиш достойни воини, победата ти е дважди по-голяма.
— Ранен ли си? — попита Сафрит.
Бранд я зяпна така, сякаш му говореше на непознат език:
— Какво?
— Седни.
Това не беше никак трудно. Коленете му бяха така омекнали, че и без нея беше на път да се свлече на земята. Зарея поглед през билото на могилата — хората започнаха да оставят оръжия и да влачат телата на мъртвите. Едни ги нареждаха едно до друго в редица, други вече сечаха кривите, недорасли дървета, за да приготвят клада. Сафрит се надвеси над Бранд и заопипва раната на врата му.