— Не е дълбока — каза тя. — Други са къде по-зле.
— Убих човек — промърмори Бранд. Не го каза на някого конкретно. Може би прозвуча като хвалба, но определено не беше умишлено от негова страна. — Човек с надежди, тревоги, семейство.
Рълф клекна до него и се почеса по посивялата брада:
— Убиването на човек не е толкова лесна работа, колкото го изкарват бардовете. — Той сложи бащински ръка на рамото на Бранд. — Днес се справи добре.
— Нима? — промърмори Бранд и потри превързани длани една в друга. — Не спирам да мисля кой беше той, какво го е довело тук и защо беше тръгнал да се бие с нас. Все още виждам лицето му.
— Най-вероятно ще го виждаш чак докато не минеш през Последната врата. Такава е цената на стената от щитове, Бранд. — Рълф му подаде меч. Беше хубаво оръжие, със сребро по дръжката и износена от дълга употреба ножница. — На Одда е. Сигурен съм, че щеше да иска ти да го получиш. Истинският воин заслужава добро оръжие.
Бранд беше мечтал за деня, в който ще има собствен меч. Сега му се повдигаше само от гледката.
— Аз не съм воин.
— Си, и още как.
— Истинският воин не изпитва страх.
— Глупакът не изпитва страх. Воинът остава и се бие въпреки страха. Ти остана и се би.
Бранд подръпна с два пръста мокрите си панталони:
— Останах и се напиках.
— Не си единствен.
— В песните героят никога не се напикава в гащите.
— Е. — Рълф стисна рамото му и се изправи. — Затова песните са едно, а животът — друго.
Когато потегляха, майка Слънце беше високо над степта и димът от кладата се издигаше към нея. Въпреки че кръвта се беше оттеглила от небето и го бе оставила ясно синьо, тя все още чернееше под ноктите на Бранд, по превръзките на ръцете и врата му. Това все още беше червен ден. Имаше чувството, че оттук насетне всеки ден от живота му щеше да е червен.
Четири гребла лежаха на палубата покрай мачтата, а пепелта на мъжете, чиито ръце ги бяха теглили, се носеше с вятъра по равнината. Скифър седеше навъсена сред товара, с качулка на главата, а гребците в близост до нея се бяха дръпнали встрани, колкото можеха по-далеч, без да паднат през бордовете.
Започнаха да гребат и Бранд погледна към Трън и срещна погледа ѝ. Лицето ѝ беше пребледняло и изпито, точно като това на Одда, когато го положиха на кладата. Опита да ѝ се усмихне, но устните му не се подчиниха.
Днес се биха в стената от щитове. Днес застанаха пред Последната врата. И оставиха богата реколта за Майката на враните. Каквото ще да казва мастър Хъннан — сега и двамата бяха воини.
Но не беше като в песните.
От каквото се нуждае Гетланд
Калийв представляваше гъмжило от постройки, превзело като напаст единия бряг на „Непристъпна“ и плъзнало като мръсна зараза по отсрещния. Ярко синьото небе над него беше омазано в кафяво от дима на безброй огньове и опръскано с черните точки на кръжащи лешояди.
Тронната зала на принца гледаше към реката от билото на нисък хълм. Огромните греди на покрива ѝ бяха украсени с позлатени дървени статуи на коне, а обкръжаващите я стени представляваха повече кални насипи, отколкото каменна зидария. От външната им страна се простираше кръг от скупчени в гъста плетеница дървени постройки, опримчени с палисада от побити в земята, заострени колове, над които лъщяха върховете на копията на крачещите по пътеките часови. Извън палисадата цареше още по-голям хаос от шатри, юрти, фургони, бараки и всевъзможни временни постройки от неописуемо окаяно естество — самото олицетворение на мизерията, разстлано във всички посоки върху поле от кал.
— Богове, огромен е — промърмори Бранд.
— Богове, отвратителен е — промърмори Трън.
— Калийв е бавно пълнещ се пикочен мехур. — Скифър ровеше замислено с показалец в носа си, оглеждаше съсредоточено находките, после ги размазваше по рамото на най-близкия до нея гребец, толкова внимателно, че онзи дори не усещаше. — Напролет се пълни със северняци, имперци и хора коне, които се стичат тук да търгуват. През лятото се разкъсва и излива мръсотията си в равнината. Дойде ли зимата, хората си тръгват кой откъдето е дошъл и Калийв се свива обратно до едното нищо.
— Със сигурност мирише като пикочен мехур — сбърчи нос Рълф.
Една срещу друга от двете страни на реката се мъдреха две ниски кули, вдигнати набързо от масивни дървени колове. Между тях беше прокарана плетеница от тежки вериги, от чиито бримки от черно желязо стърчаха дебели шипове. Мрежата се беше провлачила леко под напора на течението, беше впримчила камари от довлечени от реката клони и боклуци и правеше невъзможно плаването по „Непристъпна“.