Ярви и Рълф се спогледаха.
— Да се тревожа ли, или да се чувствам поласкан?
Жената се поклони отново.
— И двете. Но преди всичко трябва да побързаш.
— Изминах дълъг път за тази аудиенция, не виждам причини да отлагам. Води ме.
— Ще подбера няколко мъже да те придружат — изръмжа Рълф, но отец Ярви поклати глава.
— Ще взема само Трън и Бранд. Ако отида придружен от малка и млада свита, ще се изтълкува като израз на доверие в домакина.
— Имаш доверие на този Варослаф? — промърмори тихо Трън, когато воините се наредиха от двете им страни.
— Мога да се престоря.
— Но той ще знае, че се преструваш.
— Разбира се. На такива паянтови основи се градят добрите обноски.
Трън погледна към Бранд, но той просто я зяпна с онова негово безпомощно, глуповато изражение на лицето.
— Внимавай — каза ѝ Скифър преди да тръгнат със стражата на принца. — Дори сред дивотията на степта принц Варослаф е известен с безскрупулността си. Не се оставяй да попаднеш в ръцете му.
Трън погледна към тежката верига, препречила реката, после към висящите одрани трупове и сви рамене:
— Ние вече сме в ръцете му.
Отвътре тронната зала на принца на Калийв изглеждаше още по-голяма. За колони по протежението на стените ѝ служеха вековни дървета, чиито корени все още бяха дълбоко вкопани в здраво отъпкания пръстен под. От високите прозорци падаха сноповете светлина, пълни с танцуващи прашинки. В средата имаше дълго огнище, но пламъците бяха ниски, почти угаснали. След жегата навън, в просторната зала беше почти хладно.
Варослаф, принцът на Калийв, се оказа много по-млад, отколкото Трън предполагаше. Едва няколко години по-възрастен от отец Ярви, но вече напълно плешив, с нито едно косъмче по главата и брадата, нито дори по веждите — беше гладък като яйце. Не беше възкачен на висок престол, седеше на трикрако столче край огнището. Не беше огромен, не се беше накичил със скъпоценности, не носеше и оръжие. Голобрадото му лице не беше изкривено в страховита гримаса, а излъчваше каменно безразличие. Нищо у него не го правеше страховит, но Трън не се сещаше как иначе би го описала. И с всяка следваща крачка по кънтящия под ставаше все по-страшен.
В момента, в който двамата с Бранд спряха от двете страни зад отец Ярви, на десетина крачки от трикракото столче, Трън се страхуваше от принц Варослаф така, както от никого досега.
— Отец Ярви. — Гласът му, глух и шептящ като стара хартия, изпрати ледени тръпки по потния ѝ гръб. — Пасторът на Гетланд. Висока чест за нас е посещението ти. Добре дошъл в Калийв, Кръстопътят на света. Погледът му се насочи към Трън, после към Бранд и накрая се върна към отец Ярви. Той спусна ръка и погали зад ухото огромната хрътка, свита на кълбо в краката му. — Приемам като комплимент мъдрото ти решение да се явиш пред мен — за човек с твоя ранг — почти без придружители.
И наистина, Трън се почувства неловко и самотна в огромната зала. Освен голямото колкото мечка куче, из залата бяха пръснати множество стражи в странни брони, въоръжени с лъкове, извити мечове и дълги копия.
Дори и да споделяше страхопочитанието ѝ, отец Ярви не го показа по никакъв начин:
— Знам, че в твоето присъствие няма да се нуждая от нищо, велики принце.
— Така е, няма. Чувам, че водиш със себе си вещицата Скарейой, Търсачката на реликви.
— Добре информиран си, както подобава на велик водач. Ние я наричаме Скифър, но да, тя е с нас.
— При все това предпочете да я държиш настрана от тронната ми зала. — Смехът на Варослаф прогърмя остро като кучешки лай. — Още едно мъдро решение от твоя страна. А кои са тези двама млади богове?
— Гребците от задните гребла на кораба ми. Трън Бату, която собственоръчно уби шестима ужаки в битка по „Непристъпна“ и Бранд, който сам удържа целия кораб на раменете си, докато прекосявахме Прохода.
— Убиецът на ужаки и Повдигачът на кораби. — Бранд запристъпя неловко на място под изпитателния поглед на принца. — Толкова сила, умения и смелост сгряват душата ми, особено у някой толкова млад. Човек почти би повярвал в съществуването на герои, а, отец Ярви?
— Почти.
Принцът кимна отривисто на тънката като фиданка прислужница:
— Знак на признателност към бъдещите легенди.
Тя извади нещо от торбичката на врата си и го постави в дланта на Бранд, после направи същото с Трън. Беше голяма, грубо отлята монета, с препускащ кон на нея. Монета от червеникаво злато. Трън преглътна тежко, опита да пресметне наум стойността ѝ и установи, че никога в живота си не бе държала в ръка нещо толкова ценно.
— Прекалено щедро от твоя страна, велики принце — изграчи смутено Бранд, зяпнал монетата в ръката си.