— В такъв случай, благодаря смирено за гостоприемството и съвета ти, признателен съм ти и за двете. Но ние не можем да се върнем обратно. Трябва да продължим незабавно пътя си, към Първия сред градовете и да потърсим помощ там.
Трън погледна към Бранд и го видя да преглъща тежко. Първият сред градовете — на другия край на света. Мисълта я накара да потрепери от вълнение. Но също от страх.
Варослаф изсумтя пренебрежително:
— Желая ти късмет. Но се боя, че няма да получиш нищо от императрицата. Старостта ѝ я е направила още по-набожна и богобоязлива и вече отказва да говори дори с хора, които не почитат нейния бог. Единственото, което я радва повече от бръщолевенето на проповедниците ѝ, е кръвопролитието. А също така, елфическите реликви. Но ако човек иска да спечели благоволението ѝ, ще му е нужна най-невероятната реликва, намирана някога.
— О, велики принце, откъде да намеря аз такова нещо? — Отец Ярви се поклони ниско, самата невинност и смиреност.
Но Трън видя лукавата му усмивка преди да се изправи.
Част III
Първият сред градовете
Късмет
Боговете му бяха свидетели, разочарованията от това пътуване се трупаха едно връз друго — камара, колкото него висока. Куп неща не бяха точно както в разказваните шепнешком истории и песните, които се пееха в Торлби. Още по-голям куп бардовете бяха спестили напълно.
Огромните блата в устието на „Непристъпна“, например — облаци хапещи насекоми, витаещи над покрити с воняща тиня брегове, където се будеха сутрин, подгизнали от блатна вода и целите покрити със сърбящи пъпки от ухапванията.
Също така нескончаемият бряг на Златно море — мижави селца, обградени от мижавите им огради, където отец Ярви се пазари на странни езици с местните пастири, чиито лица бяха придобили от слънцето цвета на стара щавена кожа. Чакълести брегове, където нощем се ограждаха със запалени факли и не смееха да затворят очи от страх, че разбойниците дебнат в тъмното отвъд светлината на факлите.
Споменът от битката с хората коне дебнеше като хищник и лицето на мъжа, когото Бранд уби, не спираше да го тормози в мислите му, а звукът от ударите на стомана в дървото на щитовете не му даваше да заспи.
— Смъртта ви идва!
Подскачаше в съня си и се будеше в непрогледна, лепкава от пот тъмнина, огласена от щурците. В песните не се пееше за разкаяние.
Мълчаха също и по въпроса със скуката. Греблото пред очите, после нагънатият, точещ се бавно отстрани бряг, после пак греблото и така седмици наред. Измъчваха го тъга по дома, тревогите за сестра му и носталгия по всички онези неща, които досега си мислеше, че мрази. И непрекъснатите викове на Скифър и непрестанните тренировки на Трън и боят, който отнасяха подред всички от екипажа, но най-вече той самият. И непрекъснатите отговори на отец Ярви към нескончаемите въпроси на Кол за растения, лекуване на рани, политика, история и пътя на баща Луна по небосклона. И протритите от греблото длани, болестите, изгорялата от слънцето кожа, жегата, мухите, жаждата, вонята на потни тела, протърканите на задника му панталони, оскъдните дажби на Сафрит, зъбоболът на Досдувой, хилядите начини, по които Фрор се беше сдобил с белега си, лошата храна и дрискащи задници на другия ден, безспирните дрязги, вечният страх от всеки срещнат по пътя, но най-лошото от всичко — мисълта, че за да се върнат у дома, ще трябва да преживеят отново всичко това и изстрадат наново всяка миля от обратния път.
Да, камарата от гняв, трудности, болка и разочарования от пътуването беше огромна.
Но Първият сред градовете надмина всичките му очаквания.
Градът беше построен върху широк нос, навлизащ мили навътре в залива. Беше застроен от бряг до бряг с постройки от бял камък, гордо извисяващи се кули, скосени покриви, с огромни мостове и множество могъщи защитни стени. В най-високата му точка се издигаше дворецът на императрицата — събрани нагъсто блестящи куполи, заобиколени от крепостна стена — толкова голям, че можеше да побере цял Торлби и два пъти Ройсток наведнъж.
Цялото това място гореше в светлини, червени, жълти и бели, толкова много и така ярки, че обагряха посинелите вечерни облаци в розово, а хилядите им отражения танцуваха в залива, пълен с кораби от цял свят — толкова много, че приличаха на рояк пчели около кошер.
Да, бяха видели по-величествени постройки нагоре по „Непристъпна“, но това тук не беше елфическа руина, а творение на човешка ръка, не ронещ се паметник на отминала слава, а кипящо от живот място на огромни надежди и дръзки мечти. Дори от толкова далеч, Бранд долавяше зова на града — едва доловимо жужене, което накара кожата му да настръхне.