Кол се беше изкатерил по наполовина покритата с дърворезба мачта, седеше върху рейката, размахваше ръце и крещеше като побъркан. Сафрит се хвана за главата и закрачи нервно под мачтата като не спираше да мърмори:
— Предавам се. Не мога повече. Да падне и да се пребие, все ми е едно. Слизай оттам, глупако!
— Виждала ли си някога такова нещо? — прошепна Бранд.
— Няма такова нещо — отвърна Трън. В последно време лицето ѝ беше още по-изпито, а чертите му още по-свирепи, но сега на него грееше огромна усмивка. Беше се сдобила с дълъг белег на остриганата до кожа половина на главата си, а в плетеницата от другата страна, до сребърните рингове, с които беше стегнала отделни плитки, лъщяха такива от червено злато. Беше ги отсякла от монетата, получена от Варослаф. Рълф ѝ каза, че да носиш злато в косата е нечувано, но тя просто вдигна рамене и отвърна, че косата е толкова удачно място, където човек да държи богатството си, колкото всяко друго.
Своята монета Бранд пазеше в кесийка, окачена на врата си. Тя означаваше нов живот за Рин и той не смяташе да я губи по никакъв начин.
— Ето го, Рълф! — извика отец Ярви, докато прескачаше през товара и нахилените до уши гребци към кърмата. — Имам добро предчувствие за този град.
— Аз също — отвърна кормчията и когато се усмихна, от ъгълчетата на очите му плъзнаха паяжини от ситни бръчици.
Скифър вдигна навъсен поглед към кръжащите над главите им птици:
— Добро предчувствие може би, но аз виждам лоша поличба. — След битката по „Недостъпна“ настроението ѝ не беше същото.
Отец Ярви не ѝ обърна внимание:
— Ще се срещнем с Теофора, императрицата на Юга, ще ѝ поднесем подаръка от кралица Лейтлин, пък ще видим. — Той се обърна към екипажа, разпери ръце и вятърът развя опърпаното му палто. — Изминахме дълъг и опасен път, приятели мои! Прекосихме половин свят! Но краят на пътя се вижда!
— Краят на пътя — промърмори Трън след като радостните викове на екипажа утихнаха и облиза език, като пияница, за когото Първият сред градовете на хоризонта беше дългоочаквана халба ейл.
Бранд усети почти детински прилив на вълнение и плисна водата от манерката си върху Трън. Тя плесна настрани ръката му, искрящите водните пръски хвръкнаха нагоре, после го изрита от сандъка му.
— Достатъчно, диваци такива. — Рълф натика ботуш между двама им и ги разбута настрани. — Сега сте на цивилизовано място! Оттук насетне очаквам от вас цивилизовано поведение.
На пристанището цареше пълен хаос.
Хората се ръгаха, блъскаха, дърпаха един друг. Доковете бяха огрени от светлините на запалени факли. Тълпите се носеха като вълни насам-натам, всеки път когато някъде започнеше бой. Размахваха се юмруци, дори остриета проблясваха тук-там. Пред една порта, наредени в полукръг, стояха войници в странни ризници от метални люспи — досущ лъскави, сребристи риби. Крещяха озъбени на тълпата и от време на време удряха някого с дръжките на копията си.
— Мислех, че това е цивилизовано място — промърмори под нос Бранд, докато Рълф направляваше „Южен вятър“ към един от кейовете.
— Най-цивилизованото място на света — отвърна тихо отец Ярви. — Но това означава предимно, че тук хората забиват нож другиму в гръб, вместо лице в лице.
— По-малка вероятност да си изцапаш с кръв красивите одежди — каза Трън, загледана в някакъв мъж, който притичваше на пръсти по кея, вдигнал до колене полите на копринената си туника.
Един огромен кораб с дебел „търбух“, чиито дъски бяха позеленели от гнилоч, се беше килнал заплашително на една страна, греблата на единия му борд стърчаха нагоре — очевидно претоварен откъм другия, в който се бяха вкопчили отчаяно тълпа от народ. Докато Бранд прибираше греблото си, двама скочиха — или бяха изхвърлени през борда — размахаха ръце във въздуха и се пльоснаха във водата. Във въздуха се носеше мъгла от дим и миришеше на изгоряло дърво, но най-силна беше миризмата на паника — по-зловонна от тази на гниещо сено и по-прилепчива от чумата.
— Мирише ми на лош късмет! — провикна се Досдувой, когато Бранд последва Трън през борда и слезе на кея.
— Аз не вярвам в късмета — каза отец Ярви. — Само в добро или лошо планиране. А също в хитрост и в липсата на всякакъв здрав разум. — Той се отправи към един възрастен северняк с разделена на две и привързана на тила брада, който наблюдаваше с траурно изражение на лицето товаренето на подобен на „Южен вятър“ кораб.
— Добър ден… — поде пасторът.
— Не мисля! — надвика какофонията севернякът. — Няма да намериш и други, които да мислят като теб!