— Да кажем, че реши да го направи, може ли императрицата да ни окаже някаква помощ?
— Със стомана може би не, но със сребро — определено. — Ярви промърмори някакво извинение на непознат език, докато се промушваше през група жени, забулени с тъмни воали. Очите им с боядисани в ярки цветове клепачи не изпуснаха Трън от поглед, все едно тя беше странната тук.
— Шансовете ни пак няма да са големи — продължи тя и взе да отброява на пръсти. — Хората на Върховния крал в Ютмарк, инглингците, нискоземците, ванстерландците и островитяните…
— Сигурно ще се изненадаш, но съм помислил за това.
— А ние имаме само тровенландци на наша страна.
— Пфу — прихна Ярви, — този съюз е като оставено на слънце мляко.
— Ъ?
— Няма да изкара дълго.
— Но крал Фин каза…
— Крал Фин е просто дебел търбух с почти никаква власт, дори в собственото си кралство. Единствено суетата му го доведе на наша страна, а тя ще се стопи скоропостижно под гнева на баба Вексен като сняг под лъчите на майка Слънце.
— Значи… сме сами.
— Чичо ми Удил на драго сърце ще се изправи сам срещу цял свят и ще настоява, че стоманата е отговорът.
— Смело от негова страна.
— Безсъмнено.
— Но… не много мъдро.
Ярви се усмихна:
— Впечатлен съм. Очаквах да се научиш да се биеш, но не предполагах, че ще се научиш и на благоразумие. Не се тревожи. Надявам се да успея все някак да подобря шансовете ни.
В момента, в който влязоха през огромните бронзови врати на двореца, Трън премина от едната крайност в другата — от срам, че е облечена като принцеса, към срам, че прилича на просякиня. Тук робините приличаха на кралици, а стражите — на герои от легендите. Залата, в която ги въведоха, беше претъпкана с накичени с бижута придворни, пъстри и наперени като пауни и според Трън, по-безполезни и от истинските пауни, които беше видяла да крачат надменно из безупречната градина отвън.
Ако можеше, с радост би потънала и изчезнала в новите си ботуши, но за беда те бяха с доста дебели подметки, пък и през последните месеци беше пораснала значително — сега беше по-висока от отец Ярви, а той самият стърчеше над повечето присъстващи в залата. Както обикновено, нямаше друг избор освен да изпъне гръб, да вирне брадичка и наложи маската на смелото лице, колкото и да се страхуваше под нея и колкото и да се потеше под абсурдната пурпурна туника.
Дюк Микедас седеше на позлатен трон върху висок подиум, преметнал небрежно крак през един от изящно резбованите подлакътници, облечен с приказна броня, инкрустирана със златни завъртулки. Беше от онези красиви мъже, които се смятаха за по-красиви, отколкото бяха, с мургава кожа и искрящи тъмни очи. Черните му коса и брада бяха прошарени от сребристи нишки.
— Привет, приятели, добре дошли в Първия сред градовете! — Той ги дари с пленителна, лъчезарна усмивка, която успя да предизвика единствено и само подозрение у Трън. — Как намирате моето владение на езика ви?
Отец Ярви се поклони дълбоко и Трън го последва. „Покланяш се, когато аз се поклоня“, ѝ беше казал преди да влязат и това явно означаваше през цялото време.
— Безупречно, твоя милост — отвърна Ярви. — Изключително впечатляващо…
— Да ми припомните отново имената ви, имам ужасна памет за имена.
— Той е отец Ярви, пастор на Гетланд.
Жената, която го каза, беше висока, слаба и много бледа, с остригана до кожа глава. На едната ѝ, покрита с татуирани руни, ръка подрънкваха елфически гривни — древна стомана и злато, инкрустирани с кристали. Трън оголи зъби и аха да се изплюе, когато си припомни, че стои върху излъскания до блясък под.
— Майко Скаер — каза Ярви. — Всеки път когато пътищата ни се пресичат, е истинска радост за мен.
Пасторът на Ванстерланд, значи, жената, която шепнеше в ухото на Гром-гил-Горм. Жената, изпратена от баба Вексен да предупреди принц Варослаф да не плава в Разбито море.
— Ще ми се да можех да кажа същото — отвърна майка Скаер. — Но нито една от трите ни срещи не ми беше кой знае колко приятна. — Тя насочи ледено сините си очи към Трън. — Не познавам тази жена.
— Всъщност, срещали сте се, в Скекенхаус. Това е Трън Бату, дъщерята на Сторн Хедланд.
Трън остана до известна степен очарована да види озадачението в очите на майка Скаер.
— С какво си я хранил?
— С огън и точиларски колела — усмихна се Ярви. — И има огромен апетит. Вече е доказан воин, изпитана в битка с ужаките.
— Ха, какви чудати воини имаш! — Дюк Микедас прозвуча по-скоро развеселен, отколкото впечатлен и придворните му побързаха да се изкикотят послушно. — Иска ми се да я видя в двубой срещу някой от личната ми стража.