— От теб се очаква да го убиеш! — извика Скифър. — Не да се натискаш отгоре му! Това го прави в свободното си време. — Претърколиха се настрани, но тя отново се озова отгоре, беше оголила зъби, натискаше и опитваше да вкара ръка под брадичката му, за да го задуши. Бранд опитваше да извие лакътя ѝ настрани, ръмжаха озъбени един на друг в лицето.
Беше толкова близо, че виждаше размазаните ѝ очи, слети в едно. Виждаше всяка капчица пот по челото ѝ. Гърдите ѝ натискаха неговите при всеки горещ, сладко-кисел дъх в лицето му.
За момент имаше усещането, че не се биеха, беше много по-различно.
И тогава тежката врата се отвори с трясък и Трън скочи на крака като попарена.
— Поредната победа? — Отец Ярви пристъпи прага, последван от намръщения Рълф.
— Естествено — отвърна Трън, все едно в главата ѝ беше само това, как да победи Бранд. Че какво друго можеше да има?
Бранд се изправи, започна да изтупва прахоляка от дрехите си, преструвайки се, че лицето му не е пламнало огнено червено. Че се е превил о две заради лакът в ребрата, а не подутина по-ниско долу. Че всичко си е постарому. Само дето не беше, от деня, в който не се появи в същия този двор, облечена в новите си дрехи. Уж същата, но толкова, толкова различна. Светлината падаше отстрани по намръщената ѝ физиономия, блестеше в окото ѝ и той повече не можеше да говори с нея, можеше просто да я зяпа втренчено. Изведнъж всичко се беше пръснало на парчета. А дали пък парчетата не бяха паднали на мястото си? При всички положения тя вече не беше просто приятел от екипажа, противник в двубоите и другар по гребло. Беше всичко това, но и нещо повече, нещо вълнуващо и интригуващо, но преди всичко — нещо, което го плашеше до смърт. Сега гледаше на нея с друго око и колкото и да се опитваше, вече нямаше връщане назад.
Спяха на пода в същата запусната стая. Не беше намерил нищо необичайно в това, когато се бяха нанесли в къщата — от месеци спяха така, всички на камара един връз друг на земята. Само дето сега той лежеше буден през половината задушна нощ, лежеше и мислеше за това, колко близо беше тя. Лежеше, заслушан в нестихващия шум на града и опитваше да различи дишането ѝ от това на останалите. И мислеше, мислеше за това колко лесно можеше да протегне ръка и я докосне…
Осъзна, че отново зяпаше задника ѝ и побърза да сведе очи към земята:
— Богове — промърмори Бранд, но нямаше никаква представа на кой точно бог да се моли за избавление от проблем като този.
— Е, умирам от радост, че поне някой печели нещо — отбеляза гневно отец Ярви.
— Лош късмет в двореца, а? — изграчи Бранд, все още превит о две, отчаян за нещо, което да отвлече мислите му.
— В този дворец няма такова нещо като късмет — каза Рълф.
— Мислех, че не вярваш в късмета? — попита Трън.
— В момента съм опрял дотам да се надявам, че късметът има някаква вяра в мен.
Отец Ярви изглеждаше съсипан. Бранд никога не го беше виждал такъв. Дори по време на битката с хората коне изглеждаше уверен в това какво трябва да се направи. Сега се замисли дали това не бе просто маска на лицето му. Маска, която сега започваше да се пропуква. За пръв път осъзна, че пасторът беше едва няколко години по-голям от него, а на раменете му тегнеше съдбата на цяла Гетланд и той имаше само една здрава ръка, с която да я носи.
— Чудя се какво ли правят сега в Торлби? — попита замечтано Кол, докато разтърсваше ударения си крак.
— Приготвят се за прибиране на реколтата — каза Досдувой, който пък беше вдигнал риза и оглеждаше синините по корема си.
— Ечемичните ниви са позлатени от узрели класове — добави Скифър.
— И търговците се стичат към пазара — обади се Сафрит и побутна замислено теглилките на врата си. — Пристанището гъмжи от кораби. Върти се търговия.
— Освен ако реколтата не е изгорена от нахлули ванстерландци — отвърна троснато Ярви. — Търговците са отклонени от баба Вексен към Скекенхаус. Ечемичните ниви са само черни стърнища, а пристанището пустее. Досега спокойно може да е свикала нискоземците. Инглингците също, предвождани от Яркия Йълинг. Прииждат с хиляди към Гетланд.
Бранд преглътна тежко и се замисли за Рин и порутената им колиба извън стените на Торлби:
— Мислиш ли?
— Не. Не още. Но скоро. Времето лети, а аз бездействам. Винаги има начин. — Пасторът заби поглед в земята, а пръстите на здравата му ръка зачоплиха нокътя на палеца на сакатата. — Половината победа във всяка война се печели с думи. С точните думи към правилния човек. А аз нямам нито едното, нито другото.