— Всичко ще се нареди — промърмори Бранд. Искаше му се да помогне някак, но нямаше представа как.
— Ще ми се да знаех как точно. — Ярви постави длани на лицето си, едната здрава, другата — изкривено подобие на ръка. — Трябва ни чудо.
На вратата се почука силно.
Скифър повдигна озадачено вежда:
— Очакваме ли посетители?
— Не е като да сме заобиколени от приятели в този град — каза Трън.
— Възможно е майка Скаер да ни е изпратила почетна свита — каза Ярви.
— На оръжие — изръмжа Рълф, хвърли меча на Трън и тя го улови във въздуха.
— Боже, как ми липсваше боят — каза Досдувой, сграбчвайки копието си, — стига да не е с нея.
Бранд извади меча, някога принадлежал на Одда. Стоманата беше плашещо лека в ръката му след дървения тренировъчен меч. Ако не друго, обзелият го страх поне реши проблема с подутината на панталоните му.
Последвалото ново чукане разтресе вратата, а тя съвсем не беше от леките.
Кол отиде на пръсти до нея, надигна се и погледна през малката дупка.
— Жена — изсъска той. — Изглежда богата.
— Сама?
— Да, сама съм — долетя приглушен глас от другата страна на вратата. — И съм приятел.
— Точно както би казал всеки враг — каза Трън.
— Или приятел — каза Бранд.
— Боговете са ми свидетели, поне един ще ни дойде добре — каза Рълф, но въпреки това запъна стрела в тетивата на черния лък.
— Отвори — каза Ярви.
Кол дръпна така рязко резето, сякаш пареше, отскочи назад и приклекна, с нож във всяка ръка. Бранд се прикри зад щита си, готов да посрещне полетелите от прага на вратата стрели.
Вместо това, вратата се открехна леко и в пролуката се появи лице. Беше на жена, тъмнокожа и тъмноока, с навита и вдигната нагоре черна коса, прибрана с помощта на няколко игли със скъпоценни камъни по краищата. Имаше малък белег на горната устна и когато се усмихна, през процепа в устната ѝ се белна зъб.
— Чук-чук — каза тя, шмугна се вътре и затвори вратата зад себе си. Беше облечена в дълга бяла роба от фино ленено платно, а на шията си имаше златна верижка, чиито бримки бяха оформени като човешко око. Тя повдигна озадачено вежда при вида на всичките насочени към нея оръжия и вдигна бавно ръце. — Оу, предавам се.
Рълф викна възторжено, захвърли лъка си настрани, спусна се към нея и я сграбчи в прегръдките си.
— Сюмаел! — каза той и я стисна силно. — Богове, как само ми липсваше!
— И ти на мен, Рълф, дърто копеле такова — изхриптя тя и го потупа по гърба, после изпъшка, когато той я вдигна от пода. — Досетих се за какво става дума, когато разбрах за акостирането на кораб наречен „Южен вятър“. Хитро.
— Напомня ни откъде сме тръгнали — каза Ярви и се почеса по гърба.
— Отец Ярви. — Сюмаел се измъкна от задушаващата прегръдка на Рълф. — Виж се само. Изгубен в морето, отчаяно нуждаещ се от някой, който да определи курса.
— Някои неща никога не се променят — отвърна той. — Изглеждаш… успяла.
— А ти изглеждаш ужасно.
— Някои неща никога не се променят.
— Няма ли прегръдка за мен?
Ярви изсумтя, почти плачевно:
— Боя се, че ако го направя, никога няма да те пусна.
Тя тръгна към него, приковала очи в неговите:
— Ще рискувам. — Сюмаел се надигна на пръсти и го прегърна. Ярви отпусна глава на рамото ѝ и на едната му хлътнала буза проблесна сълза.
Бранд и Трън се спогледаха, после тя сви рамене:
— Предполагам, вече знаем коя е Сюмаел.
— Това значи е резиденцията на Гетланд? — Сюмаел бодна с пръст една от оцвъканите с точици плесен бабуни на стената, мазилката се отрони, падна на пода и се пръсна по прашните дъски. — Умееш да се пазариш.
— Аз съм син на майка си — отвърна Ярви. — Въпреки че повече не ми е майка. — Занемарената зала, в която се хранеха, можеше да побере четиридесет човека, но повечето от екипажа бяха всеки нанякъде и сега залата пустееше, а ехото от гласовете им отекваше от стените. — Какво търсиш тук, Сюмаел?
— Освен това, че съм дошла да си побъбря със стари приятели? — Тя седна на един от столовете и качи един протрит ботуш на надраната маса пред себе си — износената кожа беше в странен контраст с изисканото ѝ облекло. — Помагах на чичо си, който строеше кораб за императрица Теофора и по стечение на обстоятелствата, и за най-голямо разочарование на неколцина от придворните ѝ, тя ме направи надзорник на флота ѝ. — Един кичур от косата ѝ се свлече пред лицето ѝ, тя нацупи устни и го издуха обратно горе.
— Винаги те е бивало с корабите. — Рълф се усмихна, грейнал от радост като баща при неочаквано завърнала се у дома любима дъщеря. — А също в това да дразниш хората.
— Корабите на императрицата гниеха в пристанището на Ругора, недалеч оттук. Където, както се оказа, племенницата ѝ, Виалайн, е била изпратена на обучение. — Кичурчето се провисна отново пред лицето ѝ и тя го издуха обратно нагоре. — Или заточение, зависи откъде ще го погледнеш.