— Проклет град. — Баща ѝ обичаше да говори за него, но тя започваше да го мрази. Прекалено голям беше, смазваше я с големината си. И толкова шумен, че човек не можеше да чуе мислите в главата си. И така горещ и миризлив, че човек се потеше ден и нощ. И мухи, боклук, гнилоч и просяци навсякъде, направо свят ѝ се завиваше. Толкова много хора, разминават се един друг, но не се познават, не искат нещо от човека насреща, освен да извлекат полза от него.
— Трябва да се върнем у дома — прошепна тя.
— Но ние току-що дойдохме.
— И това е най-доброто време да напуснеш място, което мразиш.
— Ти мразиш всичко.
— Не всичко. — Трън хвърли бегъл поглед към Бранд и видя, че той я гледа, но бързо извърна очи, когато срещна погледа ѝ и тя изпита отново онова странно усещане в стомаха си.
Оказа се, че освен безпомощния и глуповат израз на лицето, той имаше и друг и напоследък тя все по-често го забелязваше. Очите му я гледаха втренчено през падналите през лицето му кичури коса. Жаден поглед, почти. Някак изплашен поглед. Онзи ден, когато лежаха на земята, така близо един до друг, имаше… нещо. Нещо, което накара лицето ѝ, а и не само него, да запламти. Знаеше, че не си въобразява, имаше го, усещаше го в стомаха си. И със сигурност по-надолу от стомаха. Но съмненията се струпваха в мислите ѝ, както хората тук се тълпяха в храмовете по време за молитва.
Можеше ли просто да попита? Хей, знам, че се мразим, но напоследък май започвам да те харесвам. Някакъв шанс ти да ме харесваш? Богове, това би било пълен абсурд. Цял живот беше отблъсквала хората от себе си, нямаше ни най-малка представа как да постигне обратното. И какво, ако той просто я изгледаше така, все едно беше побъркана? Мисълта зейна като бездънна пропаст под краката ѝ. Какво имаш предвид с това харесваш ме? В смисъл, харесваш, харесваш? Дали пък просто да не го сграбчи и целуне? Не спираше да мисли за това. В последно време за друго почти не успяваше да мисли. Ами ако той я гледаше така, просто защото така гледа в момента? Ами ако майка ѝ беше права като казваше „Кой мъж би поискал нещо така странно, непреклонно и опърничаво като теб?“ Не и такъв като Бранд — добре сложен и харесван от всички, мъж на място — който можеше да има всяка, която си пожелае…
Изведнъж усети ръката му през гърдите ѝ, дърпаше я назад към една врата. Сърцето ѝ за малко да изскочи, тя дори изписка като малко момиченце, когато той се притисна към нея. И тогава видя всички да отскачат назад и да се прилепят за стените, а по уличката да препускат коне. Имаха пера по оглавниците и лъскава броня на гърдите, а ездачите им носеха високи шлемове и не даваха и пет пари за това кой ще успее да отскочи навреме изпод копитата на конете им. Войници на дюк Микедас, определено.
— Някой може да пострада — промърмори Бранд, загледан след тях.
— Ъхъ — смотолеви Трън. — Може.
Заблуждаваше се. Нямаше как да е иначе. Те бяха просто приятели. И повече не им трябваше да бъдат. Защо да разваля всичко това заради нещо, което не може да има, което не заслужава, което няма да получи… Трън улови отново погледа му и ето го пак онова проклето изражение на лицето, дето караше сърцето ѝ да бие така сякаш беше гребала цяла миля в най-бързото темпо. Той се дръпна рязко от нея, усмихна се неловко с половин уста и тръгна отново през тълпата, която вече започваше да се стича по улицата след ездачите.
Ами какво, ако и той като нея иска да попита, но се страхува да го направи, или пък просто не знае как да попита? Сега всеки разговор с него беше по-опасен и от битка. Спането в една и съща стая с него беше същинско мъчение. В началото, когато за пръв път хвърлиха одеяла на пода и се смяха на това колко порутена беше къщата, в която ги настани отец Ярви, с дупка в покрива, през която струеше светлина, тогава бяха просто двама другари по гребло, делящи един и същи под нощем. Сега обаче тя само се преструваше, че спи и мислеше за това колко близо беше той, а понякога ѝ се струваше, че и той се преструва на заспал, понякога можеше да се закълне, че очите му са отворени в тъмното и я гледа. Но не можеше да е сигурна. Мисълта, че пак ще легне на пода до него я правеше нещастна, но мисълта за това никога повече да не спи до него също я правеше нещастна.
Ти… харесваш ли ме? Харесваш? Харесваш ли ме?
Цялата тази работа беше една загадка на неразбираем език.
Бранд изду бузи и изтри потта от челото си. Естествено, в блажено неведение за проблемите, които създаваше.
— Ще си тръгнем веднага щом сключим съюз с императрицата, предполагам.
Трън опита да се овладее и заговори отново нормално, каквото и да означаваше това: