— Започвам да мисля, че това няма да стане.
Бранд просто сви рамене — по-спокоен, уравновесен и надежден от всякога:
— Отец Ярви ще намери начин.
— Да, отец Ярви е умен и така нататък, но не е магьосник. Ако беше там, в двореца, ако беше видял физиономията на онзи дюк…
— Тогава Сюмаел ще намери начин да му помогне.
— Хм — изсумтя Трън. — Човек ще рече, че си е завряла майка Слънце в задника тази жена, такава светлина пръска в живота на околните.
— Не и в твоя обаче.
— Нямам ѝ доверие.
— Ти на никого нямаш доверие.
„На теб ти имам доверие“ аха да каже Трън, но се удържа и вместо това просто изръмжа сърдито.
— Рълф ѝ има доверие — продължи Бранд. — Готов е да ѝ повери живота си, сам ми го каза. Отец Ярви също ѝ вярва, а той не е от доверчивите.
— Ще ми се да знаех какво се е случило между тези тримата — каза Трън. — Има нещо там.
— Понякога колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.
— За теб може би. Не и за мен. — Трън хвърли поглед настрани и отново го хвана да я гледа. Същия жаден и леко тревожен поглед, който предизвикваше онова гъделичкане в стомаха и ако не бяха стигнали до пазара, щеше да се впусне отново в мисловен спор със себе си.
Всъщност, до един от пазарите. Първият сред градовете имаше една дузина пазари и всеки един беше голям колкото Ройсток. Гъмжащи от народ, шумни места — самите те градове от сергии, пълни с народ от всички краища на света. Дрънчаха везни, тракаха сметала, търговците крещяха цени на всевъзможни езици и всичкото това на фона на блеенето, кудкудякането и грухтенето на добитък. Из въздуха се носеше задушаващата воня на готвено, сладникави подправки, прясна тор и боговете знаеха какво още. Всичко. Всичко на този свят се продаваше тук. Катарами за колани и сол. Виолетово платно и идоли. Чудовищни риби с огромни, тъжни очи. Трън затвори очи, стисна ги с всички сили и когато ги отвори насила, пъстроцветната какофония отново беше там.
— Просто месо — почти проплака тя, претегляйки в ръка кесията с монети на отец Ярви. — Искаме просто месо. — Сафрит дори не им беше казала какво точно месо искаше, просто месо. Дръпна се рязко от пътя на жена в мърлява престилка и козя глава под мишница. — Къде да гледаме първо?
— Чакай малко. — Бранд беше спрял пред сергия, на която един тъмнокож търговец продаваше нанизи от стъклени мъниста. Беше вдигнал един пред очите си и майка Слънце блещукаше през жълтото стъкло. — Красиво, а? Точно нещо, което едно момиче би искало за подарък.
Трън сви рамене:
— Не разбирам много от красоти. И от момичета, в този ред на мисли.
— Ти си момиче, нали?
— Според майка ми — каза Трън, после добави под нос, — но съм чувала и други мнения по въпроса.
Бранд вдигна един от нанизите, този път зелено и синьо стъкло.
— Ти кои би искала? — Той се усмихна и извърна глава към нея. — Като подарък?
Трън усети гъделичкането в стомаха си, по-силно от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Ако някога щеше да получи отговора на въпросите си, моментът беше сега. Подарък. За нея. Далеч не подаръка, който би искала, но с малко късмет и това щеше да свърши работа. Стига да намереше верните думи. Какво да каже сега? Богове, какво да каже? Езикът ѝ беше на възел.
— Кои бих искала, или… — Тя се вгледа в очите му и отпусна леко глава на една страна, опита да смекчи гласа си. Да го направи обаятелен, каквото и да означаваше това. Но през целия си живот беше говорила с мекота в гласа не повече от три пъти, а обаятелно — никога, та от гърлото ѝ излезе недодялано ръмжене. — Кои искам?
Ето го пак озадачения поглед.
— Исках да кажа, кои би искала да ти донесат? Ако си у дома, в Торлби.
Въпреки жегата, Трън усети студенина в гърдите си, която бавно плъзна надолу, чак до върха на пръстите ѝ. Не са за нея. За някой у дома в Торлби са. Естествено, че са. Беше се оставила да я заблудят собствените ѝ мисли, въпреки предупреждението на Скифър.
— Не знам — изграчи Трън и сви рамене, все едно не беше кой знае какво, само дето беше. — Откъде да знам? — Обърна се с пламнало лице и остави Бранд да се пазари с търговеца. Прииска ѝ се земята да се разтвори и я погълне при неизгорените мъртви на южняците.
Зачуди се за кое ли момиче бяха мънистата. Не бяха много момичетата на тяхната възраст. Много вероятно бе да я познава. Много вероятно бе да е отнасяла присмех и подигравки от нея. Една от красивите, на които майка ѝ все ѝ казваше, че трябва да подражава. Една от онези, които умееха да шият, да се усмихват и носят правилно ключ на гърдите си.
Мислеше си, че вече е недосегаема и корава, от глава до пети. Шамарите, юмруците и ударите по щита не ѝ причиняваха почти никаква болка. Но всяка броня има слаби места. Отец Ярви може и да я бе спасил от пребиването с камъни, но ето как, небрежно и с лекота, Бранд я смаза с няколко стъклени мъниста.