— Но ти не можеш да ми помогнеш. Никой не може. — Виалайн вдигна обратно качулката си и с един последен поглед към Трън, коленичила в средата на двора, протегнала напред ръка с кутийката в нея, императрицата на Юга се обърна и тръгна към вратата. — Съжалявам, но и аз не мога да помогна на теб.
Далеч не каквото се бяха надявали да чуят. Но така е то, с надеждите.
Проклетата дипломация
Скифър нападна отново, но този път Трън беше готова. Възрастната жена изпъшка изненадана, че дървеното острие на секирата успя да закачи крака ѝ и я накара да залитне настрани. Тя успя да блокира следващия удар на Трън, но това ѝ коства ново залитане заднешком на пети. Третият удар изби меча от ръката ѝ и я просна по гръб на земята.
Макар и паднала, Скифър беше опасна. Тя изрита облак прахоляк в лицето на Трън, претърколи се и хвърли секирата си към нея с ужасяваща точност. Но Трън беше готова и този път, закачи я с острието на своята във въздуха и я запрати настрани в ъгъла. После, оголила зъби, скочи напред, приклещи Скифър с гръб към една от колоните и опря върха на дървения си меч в обсипаното с капчици пот гърло на възрастната жена.
Скифър повдигна многозначително вежда:
— Неприятно.
— Победих! — изкрещя Трън и размаха нащърбените си оръжия във въздуха. Бяха минали месеци, откакто за последно се бе осмелила да мисли, че някога ще успее да ѝ надделее. Толкова много изгреви оттогава, прекарани в отнасяне на бой с греблото и толкова много залези, прекарани в опити да ѝ го върне с металния прът и безкрайните удари, шамари и падания в калта. Но ето че най-после успя. — Победих я!
— Да, победи я — кимна бавно отец Ярви.
Скифър се изправи с изкривено от болка лице:
— Победи една баба, отдавна прехвърлила най-добрите си години. Чакат те къде по-сериозни предизвикателства. Но… ти се справи добре. Слуша ме. Работи. Стана смъртоносна. Отец Ярви беше прав…
— Някога да не съм бил? — Тропането по вратата накара усмивката на пастора да изчезне. Той кимна на Кол и момчето издърпа резето.
— Сюмаел? — усмихна се отново отец Ярви, както всеки път при появата ѝ. — Какво те води на…
Сюмаел беше задъхана:
— Императрицата иска да говори с теб.
Очите на пастора се ококориха от изненада:
— Тръгвам веднага.
— Не ти. — Сюмаел гледаше право в Трън. — Ти.
Бранд беше прекарал голяма част от живота си в чувството, че не е на място. Просяк сред богаташи. Страхливец сред смелчаци. Глупак сред умници. Но посещението в двореца отвори пред него ново необятно поле за чувството на пълна неадекватност.
Тътреше крака след Сюмаел и Трън и шепнеше „Богове“, всеки път когато завиваха зад някой ъгъл и се озоваваха в поредния мраморен коридор, пред следващото позлатено стълбище или просторна зала, коя от коя по-изящна. Пристъпяше на пръсти през дълъг коридор, в който горяха свещи, високи колкото човешки бой. Дузини свещи, всяка от които сигурно струваше повече от него самия и си горяха просто така, в случай че някой реши да мине през точно този коридор. Всичко беше или инкрустирано със скъпоценни камъни, или посребрено, облицовано в дърво или красиво изрисувано. Погледът му спря на стол, в чиято облегалка бяха втъкани една дузина инкрустации от различни видове дърво и той се замисли колко ли повече струваше този стол, от всичко, което успяваше да изработи за година. Помисли си, че сънуваше, но от друга страна знаеше, че няма толкова богато въображение за подобен сън.
— Изчакайте тук — каза Сюмаел, когато изкачиха поредното стълбище и се озоваха в овална стая. Мраморните ѝ стени бяха покрити от край до край с гравюри, разказващи някаква история. Бяха изящни като издяланите от Кол на мачтата. — Не пипайте нищо — добави тя и остави Бранд и Трън сами. Само двамата, за пръв път от онзи ден на пазара.
И как свърши той, няма що.
— Какъв дворец само — промърмори Бранд.
Трън стоеше с гръб към него и не си направи труда да извърне глава дори само малко, колкото да види, че отново е намръщена:
— Затова ли отец Ярви те изпрати с мен? Да ми казваш неща, които и сама виждам?
— Не знам защо ме изпрати. — Леденото ѝ мълчание се проточи. — Съжалявам, че те спрях. Онзи ден. Ти си много по-добър боец от мен, трябваше да те оставя да водиш.
— Трябваше — отвърна тя, отново без да го погледне.
— Аз просто… изглежда си ми ядосана за нещо и каквото и да съм…
— Сега ли му е времето?
— Не. — Знаеше, че някои неща е по-добре да не бъдат казвани на глас, но не можеше да понесе повече мисълта, че тя го мрази. Трябваше да опита да оправи нещата. — Аз просто… — Бранд извърна очи настрани към нея и тя го хвана, че я гледа, също както стотиците пъти през последните няколко седмици, но този път лицето ѝ се изкриви от ярост.