— Ти просто си затваряй проклетата уста! — кресна му тя, почервеняла от гняв. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му я затвори с юмрук.
Бранд заби поглед в пода. Беше така гладък и лъскав, че виждаше отражението на посърналото си лице да го гледа оттам, с изписана на него глуповата физиономия. Какво можеше да каже сега?
— Ако сте приключили вече с кавгата, влюбени гълъбчета, — Сюмаел се появи на вратата, — императрицата чака.
— О, приключихме! — отвърна троснато Трън и тръгна към нея.
Сюмаел погледна Бранд и повдигна рамене, после двама стражи със сериозни физиономии затвориха вратите пред него.
Градината беше като излязла от сън — цялата в странни цветове от виолетовия залез, танцуващите пламъци на факли и мангали, чиито тлеещи въглени хвърляха облаци искри при всеки повей на вятъра. Нищо не бе както го бяха сътворили боговете, всичко бе изопачено от човешка ръка. Тревата беше подстригана до идеално гладка повърхност, като прясно обръснатата челюст на разбивач на женски сърца. Дърветата превиваха клони под тежестта на благоуханни цветове, а короните им бяха окастрени в неестествени форми. Имаше и птици, чуруликаха в клоните и Трън се зачуди как така не са отлетели, докато не забеляза, че бяха вързани за краката с тънки като паяжина сребърни верижки.
Застлани с бял камък пътеки се виеха между женски статуи с невероятно изящни силуети и строги лица, които държаха в ръце свитъци, книги или мечове. Императриците от миналото, предположи Трън и се зачуди как така недостригано грозилище като нея е допуснато да върви измежду тях. Стражите я погледнаха така, сякаш същият въпрос тормозеше и тях. Имаше много стражи и всяко лъскаво като огледало острие на меч или копие ѝ напомняше за това, колко невъоръжена бе в момента. Последва Сюмаел покрай басейн с формата на звезда, в средата на който, от статуя на преплетени една в друга змии, бликаше фонтан от кристално чиста вода. От другата му страна тръгваха няколко стъпала, нагоре към странна постройка — купол върху наредени в кръг колони и извита като дъга пейка от вътрешната страна по цялото им протежение.
На пейката седеше Виалайн, императрицата на Юга.
Изглеждаше коренно различна от деня на посещението ѝ в занемарената къща на отец Ярви. Косата ѝ бе навита в лъскав кок, покрит с мрежа от златни нишки и окичен със скъпоценни камъни. Носеше бюстие, в което бяха съшити стотици миниатюрни огледалца, бляскащи в синьото и розовото на угасващата светлина на деня и червеното и оранжевото на светлината на факлите. Но най-силно блестяха очите ѝ от средата на ивица черна боя, тръгваща от едното ѝ слепоочие и стигаща до другото.
Трън не мислеше, че някога се бе чувствала толкова не на място.
— Какво да правя сега?
— Тя е просто човек — отвърна Сюмаел. — Говори с нея като с всеки друг човек.
— Какво знам аз за говоренето с хора?
— Просто бъди откровена. — Сюмаел плесна длан на гърба ѝ и я избута напред. — Сега.
Трън постави предпазливо крак на най-долното стъпало:
— Твое Сиятелство — изграчи тя и опита да коленичи, но осъзна, че нямаше да се получи на стълбите.
— Виалайн и ако обичаш, недей да коленичиш. Допреди седмица бях никой. Още не съм свикнала с всичкото това коленичене.
Трън застина на място, приклекнала над най-долното стъпало, после се изправи и сведе неловко глава:
— Сюмаел каза, че ме вик…
— Как се казваш?
— Трън Бату, твое сия…
— Виалайн, моля. Трън не се нуждае от пояснение. Но Бату откъде идва?
— Баща ми извоювал важна победа там в деня, в който съм се родила.
— Бил е воин?
— Велик воин. Избран щит на кралицата на Гетланд.
— Ами майка ти?
— Майка ми… иска да не съм каквото съм. — В края на краищата Сюмаел каза да бъде откровена.
— Моята беше генерал. Загина в битка с алиюкците.
— Браво на нея — каза Трън и съжали на мига. — Но… май не е добре за теб. — Ставаше все по-зле и по-зле. — Предполагам, твое Сиятелство… — Искаше да потъне в земята от срам. Проклета дипломация.
— Виалайн. — Императрицата потупа пейката до себе си. — Ела, седни при мен.
Трън се изкачи до малката беседка, влезе покрай масата в средата, на която имаше огромен сребърен поднос, отрупан със съвършени на вид плодове, достатъчни да нахранят цяла армия и застана пред високия до кръста ѝ парапет на срещуположната страна.
— Богове — прошепна. Не беше обърнала внимание на всичките изкачени стъпала до градината, едва сега осъзна, че стоеше на самия покрив на двореца. Под парапета нямаше нищо, просто отвесна скала до друга градина, ниско под тази. А отвъд нея, Първия сред градовете бе разстлан пред очите ѝ като лабиринт от постройки под смрачаващото се небе, обсипан също като него с хиляди светлинки. В далечината, отвъд черната и гладка като огледало повърхност на залива, имаше други скупчени на гъсто светлинки. Други градове. Странни съзвездия по земята.