— Бяха на път да ме пребият с камъни заради това, но отец Ярви ме спаси. Не знам защо, но го направи. А Скифър ме научи да се бия. — Трън докосна с върховете на пръстите остриганата половина на главата си и се усмихна, припомняйки си за колко силна се смяташе преди да я срещне и колко слаба бе всъщност. — Бихме се с хората коне по „Непристъпна“. Убих няколко от тях, а после си изповръщах червата. Онзи ден се бихме с някакви мъже на пазара. Аз и Бранд. Не съм сигурна дали ги убих, но знам, че исках. Бях ядосана заради мънистата… предполагам… — тя замълча, осъзнала, че бе казала повече отколкото трябваше.
— Какви мъниста? — попита Виалайн и покритият ѝ с черна боя нос се сбърчи от учудване.
— Няма значение, не е важно — покашля се Трън.
— Предполагам, свободата може да е опасно нещо — каза императрицата.
— Предполагам.
— Може би всички сме слаби, под твърдата броня.
— Може би.
— Но ти се биеш с мъже и побеждаваш.
Трън въздъхна дълбоко:
— В това, да.
— И така — Виалайн започна да отброява на пръсти, — удрям първа, по-умна съм и по-агресивна, без чест, без съвест и без милост.
— Всичко, което имам, дължа на този съвет. — Трън разпери празни длани.
Виалайн се засмя от сърце. Силен смях за такова дребно момиче — ведър и радостен смях.
— Харесваш ми, Трън Бату!
— Е, значи сега си част от една много малка група хора. Понякога имам чувството, че от ден на ден се смалява все повече. — Трън извади кутийката и ѝ я подаде. — Отец Ярви ми даде нещо за теб.
— Казах му, че не мога да го приема.
— На мен ми каза да ти го дам въпреки това. — Прехапала устна, Трън повдигна внимателно капака на кутийката и светлината заструи навън, по-странна и красива от всякога заради сумрака в градината. Идеалните ръбове на елфическата гривна лъскаха като острието на кинжал, гладкият метал беше излъскан до блясък и светлините мигаха по множеството му фасети, а под кръглото ѝ стъкло, дълбоко под него, се местеха кръговете, тъмни, вплетени един в друг. Реликва от друг свят. От изчезнал преди хиляди години свят. Пред нея безценните съкровища на двореца бяха просто безполезни като кал дрънкулки.
Трън се опита да смекчи гласа си, да прозвучи убедително, дипломатично дори. Не успя, гласът ѝ беше все така дрезгав и недодялан:
— Отец Ярви е добър човек. Много умен човек. Трябва да говориш с него.
— Направих го. — Виалайн вдигна поглед от гривната и я погледна в очите. — А ти трябва да внимаваш. Според мен отец Ярви е човек като чичо ми. Такива хора не поднасят подаръци без да очакват нещо в замяна. — Тя затвори капака и взе кутийката от ръката на Трън. — Но аз ще го приема, ако това е каквото искаш. Предай благодарностите ми на отец Ярви. Но също така му напомни, че повече от тях не мога да му предложа.
— Добре. — Трън извърна поглед към потъналата в тъмнина градина, чудейки се какво се очаква от нея сега и забеляза, че мястото, където стояха стражите край фонтана, беше празно, потънало в сенки. Нямаше следа от стражи. С императрицата бяха сами в градината. — Какво стана със стражата ти?
— Странно — каза Виалайн. — А! Ето там, идват други.
Трън преброи шестима мъже, които изкачваха стълбите в далечния край на градината. Шестима имперски войници, в пълна броня и снаряжение, крачеха с бърза стъпка през оранжевите петна от светлината на факлите по алеята към малката къщичка, в която седеше императрицата. Зад тях вървеше още някой. Мъж със златисто по нагръдника на бронята му, сребристо в косата и по-бляскава и от тях усмивка на красивото му лице.
Когато ги видя, дюк Микедас им помаха превзето с ръка.
Трън усети как стомахът ѝ се свива на топка. Посегна към сребърния поднос и взе малкия нож за плодове. Жалко оръжие, но по-добре от нищо.
Когато войниците заобиколиха фонтана и се озоваха между двете статуи, Трън се изправи от пейката. Долови зад гърба си Виалайн също да става, когато войниците се наредиха в редица пред стъпалата. Лекият бриз раздуха жарта в един от мангалите и светлината попадна върху лицето на един от тях. Трън го позна, беше ванстерландецът, с когото се би на пазара. Имаше няколко рани и виолетова синина на едната буза и тежка секира в ръка.
Микедас се поклони ниско, но устните му бяха извити в загадъчна усмивка, а хората му дори не помръднаха от място. Виалайн му каза нещо на техния език, той ѝ отговори и махна пренебрежително към Трън.
— Твоя милост — процеди през зъби Виалайн. — Каква чест.
— Моля за извинение — обърна се той към Трън. — Тъкмо казвах на нейно Сиятелство как просто не можех да пропусна посещението ти в двореца. И какво щастие е за мен да ви заваря двете насаме!