Тя сграбчи една от факлите и я изтръгна от металната скоба на колоната, без да обръща внимание на искрите, които се посипаха по ръката ѝ.
Дебеловратият скочи към нея и тя парира меча му със своя, после замахна и откърти трески от щита му. Отстъпи назад, за да си осигури пространство, да спечели малко време и измисли нещо. Беше тъмно, не видя падналите на пода плодове — подхлъзна се, залитна заднешком и се блъсна в масата. В този момент мечът посече крака ѝ. Попадна в бедрото, малко над коляното. Тя извика сподавено когато високият войник изтръгна острието от крака ѝ и замахна да я промуши.
„Ще те ударят и когато това стане, силата от удара не бива да те замайва, болката не бива да те забавя, изненадата не бива да те разколебава.“ Тя замахна с факлата към войника, който успя да вдигне щита си точно навреме, но това му костваше залитане назад по стъпалата. В подножието им той събори един от мангалите, чиито тлеещи въглени се изсипаха по гърба му сред блещукащ облак от искрици.
Трън приклекна инстинктивно, мечът на дебеловратия профуча покрай главата ѝ и издрънча в най-близката колона. Хвръкнаха парченца мрамор, затанцуваха сенки, имаше чувството, че остриетата летяха отвсякъде. Тя замахна към него с меча си, но в крака ѝ нямаше сила и мечът ѝ отскочи от бронята на рамото му без да му причини и драскотина.
Видя кръвта си — блестеше черна на светлината на факлите — струйки и капки по пода, до върха на острието на меча на високия. Лицето на дюка беше изкривено от ярост. Зад нея императрицата крещеше нещо през парапета на беседката. Викаше за помощ, но помощта не идваше отникъде. Дебеловратият беше поставил крак на най-горното стъпало и я следеше зорко над ръба на щита си. Високият драпаше по гърба си в опит да отърси въгленчетата от тлеещото си наметало.
Трябваше да се бие, докато още имаше някаква сила и кръв в жилите си. Трябваше да нападне, сега.
Изчака дебеловратият да замахне да я промуши с меча си и се оттласна от масата. Прелетя стъпалата, прескочи нечие тяло на земята и когато се приземи, раненият ѝ крак поддаде, но Трън го очакваше. Претърколи се през рамо под замаха на високия — усети острието на меча му да профучава на косъм от главата ѝ — и го посече в движение.
Мечът ѝ попадна в сгъвките на коленете му и той изръмжа, опита да се обърне, но успя само да се свлече на четири крака. Трън вдигна меча високо над главата си, изви гръб и го стовари с всичка сила в шлема му. Силата на удара накара зъбите ѝ да изтракат. Острието ѝ се пръсна на парчета, но остави огромна вдлъбнатина в шлема на високия. Той се просна по очи с широко отворена уста и единият му крак пририта. Все още стискайки здраво дръжката на строшения си меч, Трън залитна и се подпря на една от статуите.
„Добър късмет в битката“, би го нарекъл Одда, защото ванстерландецът избра точно този момент да замахне към нея със секирата си. Тежкото острие я пропусна и откърти огромно парче мрамор. Трън го изтика назад с факлата, от която се откъснаха и понесоха по вятъра последните ѝ живи искрици. Кракът ѝ тръпнеше от болка, в него не беше останала и капка сила.
Дебеловратият пристъпи предпазливо към нея, прикрит зад щита си.
„Винаги има начин“, казваше отец Ярви, но Трън не виждаше такъв. Беше тежко ранена. Шансовете не бяха на нейна страна. Стисна с всичка сила дръжката на счупения меч, оголи зъби, показа му смелото си лице. Долавяше миризмата на цветя. На цветя и кръв.
— Смъртта ви идва — прошепна тя.
Виалайн нададе писък и изскочи измежду колоните. Хвърли се на гърба на ниския мъж, стисна в сгъвката на лакътя си дебелия му врат и сграбчи китката на дясната му ръка. В опита си да я хвърли на земята той свали щита надолу и Трън се възползва от пролуката. Хвърли се към него, лявото ѝ коляно поддаде и болката прониза целия ѝ крак, но тя успя да се задържи на крака като се хвана за бронята му. Издърпа се нагоре и заби с крясък счупеното острие на меча си под брадичката му. Той отвори уста и от нея бликна кръв, после тримата се строполиха заедно на земята и Трън чу Виалайн да проскимтява, смазана под тежестта му.
Успя да се претърколи навреме — тежкото острие на секирата на ванстерландеца проблесна, стовари се върху ризницата на дебеловратия и потъна дълбоко в гърдите му. Трън успя някак да скочи на крака — или по-скоро да заподскача на един — докато ванстерландецът се бореше да измъкне секирата си.
— Бранд! — изкрещя пресипнало. Чу стъпки зад гърба си, извърна се рязко и видя проблясване на метал. Дюкът я удари с юмрук в лицето и главата ѝ се лашна леко настрани, но ударът му беше направо смехотворен — дори не я зашемети.
Тя се вкопчи с две ръце в позлатения му нагръдник: