— Само толкова ли можеш? — изсъска в лицето му, но вместо думи, от устата ѝ бликна кръв и потече по брадичката ѝ.
В устата ѝ имаше нещо. Нещо твърдо и студено притискаше надолу езика ѝ. В този момент осъзна, че не я беше ударил с юмрук. Беше я пронизал с кинжал в едната буза, през устата и през другата. Острието беше между зъбите ѝ, а ръката на дюка все още стискаше дръжката.
Двамата се вторачиха един в друг, невярващи на случващото се. Недоумяващи как тя е още на крака. Изведнъж, учудването в очите му изчезна и те проблеснаха гневно.
Трън усети острието на кинжала да помръдва в устата ѝ — той се опитваше да го измъкне от лицето ѝ — и тя го захапа с всички сили. Изрита дюка с коляното на ранения си крак в ребрата и изви глава, отскубвайки хлъзгавата от кръв дръжка на кинжала от ръката му. Изблъска го от себе си и залитна настрани. Острието на секирата на ванстерландеца закачи едва рамото ѝ и отскубна облак листа от храстите зад гърба ѝ. Трън закуца заднешком към фонтана.
Всеки има план, докато не прокърви, а сега тя кървеше. Кракът ѝ беше целият горещ от кръвта по него. Лицето ѝ лепнеше. Дотук с плановете. Издиша тежко и от носа ѝ пръснаха ситни капчици кръв.
Стисна дръжката на кинжала и го изтегли от бузата си. Излезе с лекота. Май и един от зъбите ѝ излезе с него, не беше сигурна. Богове, как само ѝ се виеше свят. Кракът ѝ беше спрял да тръпне. Не го усещаше. Беше напълно безчувствен, мокър, а коляното ѝ трепереше. Чуваше го как пляска по вътрешността на подгизналия от кръв крачол.
Беше замаяна.
Разтърси глава, за да се отърве от замайването, но стана по-лошо. Размазаната пред очите ѝ градина се заклати на една страна, на друга.
Дюк Микедас беше извадил меч и влачеше тялото на дебеловратия, за да стигне до императрицата.
Трън вдигна кинжала, но той беше толкова тежък. Сякаш цяла наковалня беше окачена на върха му. Светлините на факлите проблеснаха и затанцуваха пред очите ѝ.
— Хайде де — изграчи предизвикателно тя, но езикът ѝ беше подпухнал и думите излязоха завалени.
Ванстерландецът се усмихна и започна да я изтиква бавно назад към фонтана.
Тя се спъна, залитна и посегна да се хване за нещо. Коляното ѝ се огъна, но тя някак успя да остане права.
Беше на колене. Във вода. Видя стрелкащи се под тъмната повърхност риби.
Виалайн изкрещя отново. Беше пресипнала от викане.
Ванстерландецът завъртя секирата, острието ѝ улови светлината на факлите и описа размазана оранжева дъга пред замъгления поглед на Трън.
„Недей да коленичиш“, каза императрицата, но тя не можеше да се изправи.
Чуваше дишането си, накъсано, хриптящо.
Не звучеше добре.
Богове, колко бе изморена.
— Бранд — смотолеви едва.
Той изкачи тичешком стъпалата.
Зърна притъмняла градина, бели каменни пътеки между окичени с цвят дървета, статуи и трупове по земята около осветен от факли фонтан…
Трън беше на колене във фонтана, вкопчена с една ръка в мокрия камък, издялан под формата на оплетени змии и кинжал в другата. Беше цялата в кръв: лицето ѝ беше червено, разкъсано, дрехите ѝ разпрани, почернели и залепнали по нея, а водата във фонтана розовееше.
Пред нея стоеше мъж със секира в ръка. Ванстерландецът от пазара.
Звукът, който се изтръгна от гърлото на Бранд наподобяваше този на свистящ чайник. Звук, какъвто не бе издавал никога в живота си и какъвто не бе чувал да излиза от човешко гърло.
Той хукна по пътеката като разярен бик. Ванстерландецът извърна глава и очите му се облещиха от изненада. В следващия миг Бранд го връхлетя, отлепи от земята и отнесе както северният вятър носи сухи листа по земята, преди да го стовари с всичка сила в една от статуите.
Ударът беше толкова силен, че сякаш целият свят се разтресе. Толкова силен, че Бранд бе заглушен от чаткането на собствените си зъби. И толкова силен, че статуята се пречупи на две и горната ѝ половина се пръсна на едри парчета по тревата.
Щеше да чуе тежкия стон на ванстерландеца, ако главата му не бучеше от нахлулата в нея кръв, бушуваща като майка Море по време на буря — беше напълно заслепен и заглушен от нея. Сграбчи с две ръце главата на ванстерландеца и започна да я блъска в мраморния пиедестал на статуята, веднъж, два пъти, три, четири. Полетяха парчета мрамор и той продължи да блъска главата, докато черепът не омекна в ръцете му. После захвърли гневно ванстерландеца настрани.
Трън се беше свлякла във фонтана, облегната на каменната статуя в средата му, а лицето ѝ беше смесица от странни цветове: бледа като восък кожа, прорязана от струйки кръв, разкъсани бузи, брадичка и устни — почернели от съсиреци.