— Назад! — изкрещя някой. Беше възрастен мъж с позлатен нагръдник и плувнало в пот лице. Държеше императрица Виалайн пред себе си и беше опрял острието на меч с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка в гърлото ѝ. — Аз съм дюк Микедас! — изрева той, сякаш името щеше да го предпази като щит.
Но името е просто име. Бранд изви устни, оголи зъби и пристъпи напред. Изръмжа и ръмженето изгори гърлото му като драконов огън. Той изрита от пътя си един от труповете и тръгна към мъжа.
Дюкът дръпна рязко меча от гърлото на императрицата и го насочи към Бранд, поклащащ се неуверено в ръката му:
— Предупреждавам те, наза…
Виалайн сграбчи ръката му, впи зъби в пръстите му и се отскубна с писък. Дюкът вдигна меча, но Бранд вече летеше към него, надавайки онзи нечовешки звук — остър, писклив, клокочещ в гърлото му. Не мислеше дали прави добро, нито дали стои в светлото, искаше просто да разкъса този човек с голи ръце.
Острието одраска главата му и се отплесна от рамото му. Може би го поряза, може би не — на Бранд му беше все едно. Ръцете му се сключиха около тялото на дюка и го стиснаха в здрава прегръдка. Беше едър мъж, но Бранд бе удържал цял кораб с тези две ръце. Той вдигна Микедас от земята сякаш беше бала сено.
Понесе се с едри, тътнещи скокове към края на моравата, като с всеки следващ вдигаше дюка все по-високо и накрая го държеше над главата си.
— Не можеш… — изпищя Микедас, когато Бранд го хвърли напред. Тялото му прелетя над каменния парапет и сякаш увисна за момент над празното пространство от другата страна — със смрачаващото се небе зад него, все още с меч в ръка и изписан на лицето ужас. Писъкът му премина в задавено хъркане и размахал безпомощно ръце и крака, той изчезна в бездната.
— Боже — изграчи Виалайн.
Отдолу се чу хрущящ трясък, когато тялото на чичо ѝ срещна земята, последван от продължително дрънчене.
После стана тихо.
Дългове и обещания
Трън отвори очи. Беше тъмно.
Тъмнината отвъд последната врата? Опита да помръдне и болката я остави без дъх. Не беше ли единственото хубаво нещо на смъртта това, че повече няма болка?
Усети превръзка на лицето си и си спомни как се лашна главата ѝ, когато дюк Микедас я прониза в лицето. Издаде дрезгав стон. Гърлото ѝ беше сухо като стари, побелели от слънцето кости.
Забеляза тънък сноп светлина и примижа почти заслепена. Отметна завивката и бавно, много бавно, спусна крака от леглото. Имаше чувството, че цялото ѝ тяло е посинено, пребито, сковано до болка. Простена, когато тежестта ѝ падна върху левия крак и бедрото ѝ, избухна в изпепеляваща болка, която плъзна нагоре към гърба и надолу към коляното.
Напипа стена и опряла ръка на нея, закуца и завлачи крака по пода.
Богове, болката в крака беше непоносима, но когато присви очи и изкриви лице — о, богове, каква болка. Проскимтя и — о, богове, гърдите и гърлото ѝ изгаряха от болка. Дори очите ѝ я заболяха, когато сълзите потекоха. Светлината се оказа процеп под врата и тя постави немощно длан на нея и бутна.
Тръгна напред, заслонила с ръка очи, заслепена сякаш гледаше право в слънцето, въпреки че беше просто свещ. Дебела свещ с набодени във восъка игли за коса със скъпоценни камъни на краищата им. Видя ронещата се мазилка на стена, нахвърляни по земята, хвърлящи дълги сенки по дъсчения под, дрехи и разхвърляни завивки на легло, потънало в сянка…
Трън закова на място. Видя гръб, тъмна гола кожа и дълги, тънки, ясно очертани мускули. Чу някой да стене тихо, женски глас, после мъжки, после заедно, нечия бледа ръка се плъзна по гърба — дълга, слаба и усукана, с крива длан, завършваща с един-единствен, недорасъл пръст.
— Хръъ — изграчи тя и облещи от изненада очи. Жената извърна рязко глава. Черната коса беше паднала през лицето ѝ, имаше белег на горната устна през чиято цепка проблясваше бялото на зъбите ѝ. Сюмаел. И отец Ярви под нея.
— Хръъ. — Трън не можеше да продължи напред, не можеше и да се върне назад, затова заби поглед в пода. Лицето ѝ изгаряше от болка, а сега и от срам. Опитваше се да преглътне, но не успяваше, имаше чувството, че никога повече няма да преглътне слюнка с тази тръпнеща от болка уста.
— Будна си. — Отец Ярви скочи от леглото и намъкна панталони.
„Будна ли съм?“ — искаше да каже Трън, но вместо това успя да каже само „хръъ“.
— Сега обратно в леглото, преди да си отворила раната на крака. — Пасторът я подхвана през кръста и с негова помощ Трън закуца обратно към тъмния отвор на вратата.
Не се сдържа да не погледне през рамо, докато прекрачваше прага. Сюмаел се беше изтегнала гола на леглото и я гледаше с премрежен поглед, все едно нищо кой знае какво не беше станало.