— Толкова време прекарах в зяпане на задника ти — поде замислено Кол, — пък да не видя, че имаш опашка… Ау! — Майка му го перна зад врата.
Досдувой продължаваше да се смее и клати глава:
— И какви очи облещиха тровенландците, като разбраха, че това си ти!
— И как се молеха да се бият с теб — включи се Рълф. — Горките глупаци.
— Предупредихме ги — изръмжа отново Фрор. — Как им го каза, Сафрит?
— Тя може и да не диша наистина огън, но все пак ще се опарите.
— Нарита им бледите задници, един по един, а накрая хвърли капитана им в реката! — викна Кол, скочи на парапета на борда на кораба и тръгна по него, разперил широко ръце настрани.
— Цял късмет, че не се удави, с всичкия този лед — каза Рълф.
Въпреки топлината на слънцето, Трън потрепери при спомена:
— Богове, беше студено на връщане по „Божествена“.
Ледът беше дошъл рано тази зима и пука ли пука под кила. Само седмица след като минаха Прохода, скова напълно реката. Наложи се да изтеглят „Южен вятър“ на брега и отново да го използват като заслон. В продължение на два мразовити месеца се гушеха като зазимено стадо овце под него.
Трън продължаваше да тренира така упорито, все едно все още чуваше гласа на Скифър. Може би дори още по-усърдно. Би се с Досдувой и Фрор, с Кол и Рълф, но въпреки че той през цялото време гледаше, никога повече не повика Бранд.
Всяка сутрин се будеше по същото време, по което я будеше Скифър. Стоеше над него в тъмните, мразовити утрини, обвита в облак пара от дъха си и го гледаше как спи на земята. Искаше ѝ се просто да се сгуши на топло до него, както преди. Вместо това се обръщаше на другата страна и тичаше, стиснала зъби от болката в крака. Тичаше през побелялата пустош, загледана в издигащия се към бледосивото небе стълб дим от огъня на лагера им. Елфическата гривна блестеше с ледена бяла светлина на китката ѝ.
Беше получила каквото искаше. Каквото щат да казват Хъннан и останалите като него, тя се бе доказала като воин, извоюва си почетно място в екипажа на пасторския кораб, пееха се песни за геройските ѝ дела. Беше изпратила дузина мъже през Последната врата. Спечели безценна награда, подарък от най-влиятелната жена в света. И сега обираше реколтата на труда си.
Хиляда мили самота и пустош.
За разлика от всички останали, Трън винаги бе ценяла самотата си. Сега ѝ се повдигаше от нея повече отколкото на всички останали. Затова остана на пристанището на Торлби и прегърна здраво Сафрит, смъкна Кол от парапета на борда и започна да роши чорлавата му глава, а той започна да се дърпа засрамен в ръцете ѝ. После сграбчи Рълф и го целуна по голото теме. Придърпа Досдувой и Фрор в обща, вмирисана на пот и вкиснато прегръдка. Вечно начумерен гигант и белязан ванстерландец, мърляви, вонящи като говна и страшни като вълци при първата им среща, а сега по-близки от братя.
— Богове, как само ще ми липсвате, ужасни копелдаци такива.
— Кой знае? — обади се майка Скаер от палубата, все така изтегната сред багажа, където беше прекарала почти целия път обратно до дома. — Пътищата ни може да се пресекат отново много скоро.
— Да се надяваме, че няма — промърмори Трън под нос. Вгледа се в тези така познати две лица и реши да направи последен опит. — Как се сдоби с този белег, Фрор?
Ванстерландецът отвори уста, безсъмнено готов с поредната шега. Винаги имаше готова шега по въпроса за белега. Но тогава погледът му се стрелна към нейните белязани бузи и той замълча. После пое дълбоко дъх и я погледна право в очите.
— Бях на дванайсет. Гетландците нападнаха преди зазоряване. Отведоха повечето хора от селото в робство. Майка ми им се опълчи и те я убиха. Аз се опитах да избягам, но водачът им ме посече с меча си. Помисли ме за умрял и ме остави. Остави ми и този белег.
Такава била истината, значи, достатъчно грозната истина. Но Трън видя в погледа на Фрор, че това не беше всичко. Начинът, по който я гледаше я накара да настръхне. Гласът ѝ потрепери, докато задаваше въпроса:
— Кой беше водачът им?
— Наричаха го Хедланд.
Трън се вторачи в меча на кръста си. Бащиният ѝ меч.
— Този меч е бил, значи?
— Боговете забъркват странни гозби.
— Но ти плава през цялото това време с гетландци! Би се рамо до рамо с мен. И си знаел през цялото време, че съм му дъщеря?
— И се радвам, че го направих. — Фрор сви рамене. — Отмъщението е път, който води в кръг. Започва с кръв и стига до кръв. Смърт чака всички ни. Човек може да върви по отредения му път към нея, превит под тежестта на стаен гняв и омраза. Аз вървях така в продължение на години. Може да се остави те да го отровят. — Той пое дълбоко дъх и издиша тежко. — Или пък може просто да ги отмине и забрави. Да се пазиш, Трън Бату.