— Ти също — промърмори тя, смаяна, останала без думи. Не знаеше какво да мисли дори.
Обърна се да погледне за последно „Южен вятър“ — укротен след дългото плаване, привързан за кея. Бялата боя на гълъбите на носа и кърмата беше започнала да се лющи. Този кораб бе неин дом в продължение на година. Най-добър приятел и най-върл враг. Познаваше всяка дъска и всеки железен клин по този кораб. Но сега ѝ се струваше различен от онзи, с който беше потеглила. Носеше следите на лошо време и тежка служба, беше белязан, но и кален от тях. Също като нея. Тя му кимна тържествено за сбогом, нарами сандъка си и се обърна…
Бранд стоеше пред нея, толкова близо, че почти подушваше дъха му. Беше навил ръкавите на ризата и белезите по ръцете му бяха изложени на показ — изглеждаше по-силен, по-спокоен и по-красив от всякога.
— До скоро виждане, тогава — каза той.
Беше приковал очи в нея през провесените пред лицето му кичури коса. Трън имаше чувството, че бе прекарала последните шест месеца в опити да не мисли за него, което се оказа почти толкова болезнено, колкото и мисленето за него, всъщност повече заради яда, който я обземаше при всеки провален опит. Не е лесно да забравиш някой, който е само на три гребла пред теб. Вечно пред очите ти е — подпрял лакът на греблото, полуизвърнат, поглеждащ назад.
— Ъ-хъ — промърмори тя и заби поглед в земята. — Предполагам. — Заобиколи го, прекоси паянтовите дъски на кея и продължи нататък.
Може би не беше лесно да се раздели така с него, след всичко, което бяха преживели. Може би беше страхливка, че го направи. Но просто трябваше да го остави зад гърба си, а с него и разочарованието си, срама и глупостта си. Когато трябва да направиш нещо, отлагайки го, не печелиш друго, освен болка.
Проклятие, започваше да звучи като Скифър.
И това я зарадва.
Торлби беше променен. Всичко беше по-малко, отколкото си го спомняше. И по-сиво. И по-празно. Пристанището не беше така оживено както преди — тук-там някой посърнал рибар вадеше от лодката си мрежата със сребрист улов. Пред портите стояха на стража воини, но млади и това я накара да се замисли, с какво ли бяха заети всички останали. Разпозна единия, беше го виждала в тренировъчния квадрат. Докато минаваше с бодра крачка покрай него, очите му станаха на паници.
— Тя ли е? — чу някой да мърмори зад гърба си.
— Трън Бату — прошепна някаква жена, снишила глас все едно изричаше заклинание.
— Онази от песните?
Ха, да не повярваш, вече се носят легенди за нея, че я и предхождат на всичкото отгоре? И Трън изпъна гордо рамене, докара най-смелото изражение на лицето си, отпусна надолу ръка и изложи на показ блясъка на елфическата гривна.
Тръгна по „Улицата на наковалните“ и купувачите до един извръщаха глави и зяпаха, ударите на чуковете секнаха, ковачите вдигнаха глави от работата си, да погледнат навън от работилниците си. И Трън си заподсвирква. Песента на тровенландците за женския дявол, спасила императрицата на Юга.
Защо не? Заслужи си го, нали?
Продължи нагоре по криволичещите, стръмни улички, по които беше слязла с отец Ярви, след като я извади от тъмницата, за да я отведе до Скекенхаус, до Калийв и Първия сред градовете. Все още познаваше всеки камък по тези тесни улички. Вървя по тях само преди година, а ѝ се струваше, че бяха минали сто.
Чу мърморене зад гърба си и видя, че се беше сдобила с малка „свита“ от дечурлига, чиито смаяни лица надничаха иззад ъглите на къщите. Изглеждаха точно като онези, които някога следваха баща ѝ, когато вървеше из Торлби. И точно както правеше той, тя им се озъби и изсъска заплашително и те се пръснаха крещейки.
Скифър казваше, че историята се върти в кръг.
Тясната къща и изтрито в средата стъпало пред вратата с нескопосаната резба на баща ѝ бяха същите, но нещо в гледката им я разтревожи. Сърцето ѝ напираше да изскочи, когато посегна да отвори вратата и тя размисли, сви юмрук и почука. Зачака търпеливо, засрамена като просяк, въпреки че стоеше пред собствената си къща. Пръстите ѝ стискаха силно кесийката на врата ѝ. Не спираше да мисли за историята на Фрор.
Може би баща ѝ не беше чак такъв герой за какъвто го бе смятала. Може би майка ѝ не беше чак такъв злодей. Може би никой не е нито само едното, нито само другото.
Майка ѝ отвори вратата. На Трън ѝ бе така странно, след толкова много преживяно през последната година, да я види съвсем същата. Просто няколко сребристи косъма в повече. Изведнъж се почувства отново дете, наложила смелото изражение като маска на лицето, за да прикрие гнева и страха си.
— Майко… — Трън опита да сложи някакъв ред в чорлавата половина на главата си и пръстите ѝ се засуетиха със сребърните и златни пръстени, вплетени в кичурите и масурите. Ама че глупост, подобна четина не можеше да се разреши и със секира. Зачуди се къде ли ще я жегне първо острият език на майка ѝ: шантавата коса, грозните белези на бузите, опърпаните дрехи, или…