— Хилд! — Лицето на майка ѝ грейна и тя я стисна в прегръдките си с такава сила, че Трън усети как се задушава. После изпъна ръце, стисна я за раменете и я огледа от глава до пети, все така грейнала от щастие и пак я прегърна. — Съжалявам, Трън…
— Можеш да ми казваш Хилд. Ако така искаш. — Трън се разсмя. — Харесва ми да го чувам от твоята уста.
— Преди никога не ти харесваше.
— Много неща се промениха през последната година.
— Тук също. Война с Ванстерланд, кралят е болен, баба Вексен държи корабите настрана от пристанището ни… но за това има време после.
— Хубаво. — Трън затвори бавно вратата след себе си и се облегна с гръб на нея. Едва сега осъзна колко изморена беше. Имаше чувството, че не може да помръдне, че просто ще се свлече надолу и ще се тръшне по задник на пода.
— Очаквахме ви още преди седмици. Започвахме да се тревожим. Е, аз започнах да се тревожа в деня, в който тръгнахте…
— Ледът ни забави.
— Трябваше да се досетя, че половин свят разстояние не може да спре дъщеря ми да не се прибере у дома. Пораснала си. Богове, колко си пораснала само!
— Няма ли да кажеш нещо за косата ми?
Майка ѝ протегна ръка, прибра един от масурите зад ухото ѝ и докосна нежно белега на бузата ѝ:
— Интересува ме единствено, че си жива и здрава. Чухме ужасяващи истории… баща Мир да ми е на помощ, какво е това? — Майка ѝ сграбчи китката на Трън, вдигна я и светлината на елфическата гривна огря лицето ѝ и заблещука в златисто в сведените ѝ към нея очи.
— Това… — прошепна Трън, — е дълга история.
Добре дошъл
Беше казал, че ще помогне за разтоварването на кораба.
Сигурно защото реши, че така прави добро. Може би защото още не беше готов да остави екипажа, не можеше да понесе мисълта, че ще си тръгне просто ей така. Или може би защото се страхуваше да застане лице в лице с Рин. И да открие, че е пострадала, докато го е нямало. И че вини него за това.
Затова каза, че стига да не се налага да вдига сам кораба, ще помогне за разтоварването. Защото искаше да прави добро. В края на краищата няма много случаи, в които да правиш добро другиму, без в това добро да няма поне тресчица личен интерес.
И като приключиха с разтоварването и половината екипаж вече се беше разотишъл, той прегърна Фрор, Досдувой и Рълф. После се посмяха, припомняйки си нещата, казани от Одда по „Божествена“. Смяха се, докато майка Слънце не слезе ниско над хълмовете зад Торлби и вдлъбнатините на резбата на Кол, които се виеха по цялата дължина на мачтата, не потънаха в сенки.
— Свърши страхотна работа по тази мачта, Кол — каза Бранд, вдигнал глава нагоре към върха ѝ.
— Разказва цялата история на пътешествието ни. — Кол се беше променил много от деня на потеглянето им. Беше все така чевръст и припрян, но гласът му беше надебелял, а чертите на лицето станали по-мъжествени. Ръцете му бяха станали по-сигурни и сега галеха нежно фигурите на дървета, реки, кораби — красиви, изящно вплетени една в друга. — Тук долу, в основата, е Торлби. „Божествена“ и „Непристъпна“ текат от тази страна нагоре, а от другата — надолу, а Първият сред Градовете е на върха на мачтата. Тук прекосяваме Разбито море. Ето тук Бранд вдига кораба. А ето тук срещаме Дженър Синия.
— Умно ми е момчето, а? — Сафрит го прегърна здраво. — Добре че не падна от проклетата рейка да си разбие главата в палубата.
— Щеше да е голяма загуба — промърмори Бранд, все така запленен от гледката на мачтата.
Кол продължи да им показва отделните части от дърворезбата:
— Скифър изпраща Смърт в равнината. Принц Варослаф е препречил с веригата си реката. Трън се бие със седем мъже. Отец Ярви сключва съюз с императрицата, а… — Той се наведе, издялка още малко от една коленичеща фигура в основата на мачтата с притъпения вече от дялкане нож и издуха стърготините. — Това тук съм аз, довършвам дърворезбата. — Отстъпи назад, нахилен до уши. — Готово.
— Майсторска изработка — каза отец Ярви и прокара сакатата си длан по фигурите. — Намислил съм да я побия в двора на Крепостта, за да може всеки гетландец да види великите дела, извършени в негово име, и не на последно място сред тях — великият подвиг от изработването на дърворезбата.
После усмивките повехнаха и очите се напълниха със сълзи — осъзнаваха, че това е краят на пътуването и семейството им се разотиваше. През целия път съдбите им бяха така гъсто преплетени една в друга, а отсега насетне щяха да вървят всеки по собствения си път — пръснати като листа от бурен вятър, кой знае до кои далечни пристанища, а това, дали пътищата им щяха се пресекат отново, зависеше от капризите на боговете.