Чу се плътен, стържещ стон и пълзящият бръшлян, с който беше обрасла кулата, се усука на една страна, по каменната зидария плъзнаха пукнатини, останките на покрива се килнаха и в небето полетяха ята птици.
— Богове — прошепна Рейт. Бавно, ужасяващо бавно, цялата кула се срина отведнъж.
— Лягай! — изкрещя Синия Дженър и го смъкна на пътеката до себе си.
Шумът беше такъв, сякаш целият свят се разпадаше. Рейт стисна очи. По гърба му западаха като градушка камъни. Беше готов да умре. Просто му се искаше, ако може да е до Скара, когато дойде време.
Отвори очи, но всичко наоколо беше изчезнало в мътилка. Като кораб в мъгла.
Някой го дърпаше и той блъсна вяло ръката му.
Видя покритото с бръчки лице на Синия Дженър, беше пребледняло, призрачно на вид. Крещеше нещо на Рейт, но той не чу нищо. Ушите му пищяха.
Хвана се за парапета на стената и се издърпа нагоре. Давеше се в кашлица от гъстия прахоляк. В мътилката се виждаха бледите очертания на елфическата кула отдясно и тези на другата отляво, но по средата, на мястото на кулата на Гудрун, зееше огромна празнина. От нея беше останала просто купчина натрошен камък и прекършени греди. Дворът пред дървената стена също беше осеян с парчета от каменната зидария.
— Поне падна навън — каза Рейт, но не чу гласа си.
Осъзна, че красивият шлем, който беше спечелил от битката с онзи капитан на кораб, беше останал пред вратата на Скара, но нямаше време да се връща за него. Не му оставаше друго, освен да се надява, или помоли учтиво, никой да не го удря по главата. Ама че глупост, почти се засмя с глас.
Тогава забеляза сенките в мътилката. Човешки фигури. Воините на Върховния крал се катереха по срутената кула и влизаха през пробива в стените. Няколко дузини. Боядисаните им щитове изглеждаха сиви в мътилката, остриетата на мечовете и секирите им сивееха матови в сумрака, устите им бяха отворени, но Рейт не чуваше бойните викове. Стотици.
Към прииждащата маса от воини на Върховния крал полетяха стрели. От мъжете зад дървената стена, от онези на елфическите стени отгоре. Засипаха ги отвсякъде. Върху купчината камъни от срутената кула нямаха шанс да сформират стена от щитове, дори и да искаха. Започнаха да падат. Едни паднаха между едрите късове каменна зидария, други в осеяния с камъни вътрешен двор. Търкаляха се по земята, сядаха и зяпваха неразбиращо. Рейт видя един едър, възрастен воин да плете крака напред, независимо от петте стрели, щръкнали от ризницата му. Един червенокос воин си беше заклещил крака между две канари в купчината, дърпаше се с всички сили, но когато не успя да го извади, просто свали шлема си и го запрати гневно настрани. Друг, с накичени до лактите със златни гривни ръце, куцаше и се подпираше на меча си, за да не падне.
Но продължаваха да напират през пробива. Сега бойните им викове се откроиха като клокоченето на поток над звънтенето в ушите на Рейт. Хукнаха към подножието на дървената стена и не спряха, когато мъжете на нея започнаха да ръгат надолу с копия, да хвърлят камъни по тях, да секат със секири. Продължиха да прииждат. Едни коленичиха и вдигнаха щитове на главите си, за да ги използват останалите като стъпала. Други просто се катереха по струпаните дървени предмети, които трябваше да минат за отбранителна стена. Ако не идваха с намеренията да го убият, Рейт сигурно щеше да се възхити на смелостта им.
Той затвори очи, натика дървеното трупче в устата си и го захапа, но този път опиянението от битката не го обзе като преди. Някога смяташе, че жаждата му за бой никога няма да бъде утолена. Явно най-после се беше наситил, но майка Война не спираше да пълни чашата му. Мислеше за Скара. За смеха ѝ. Реши, че си струва да се бие, било то само да го чуе отново. Отвори очи.
Воините на Върховния крал бяха навсякъде по стената, половината пътека на нея беше задръстена от борещи се тела. Един вдигна меч да замахне към Дженър и Рейт го фрасна отстрани по главата със секирата си. Шлемът му се вдлъбна и той се просна по гръб. Нечия ръка се вкопчи в парапета и Рейт я отсече с един замах на секирата, после стовари ръба на щита си в лицето на притежателя ѝ и той падна обратно зад стената.
Видя Дженър да облещва очи, извъртя се рязко и се озова срещу връхлитащ по пътеката едър нискоземец. Онзи вдигна с две ръце над глава огромната си секира. На гърдите му се поклащаше слънцето със седем лъча на Единствен бог. Понякога, изправен лице в лице с опасността, най-доброто решение е да хукнеш право към нея. И Рейт се хвърли към него. Дръжката на секирата го удари в рамото, но острието ѝ остана далеч зад гърба му, тежестта му я отскубна от ръцете на нискоземеца и тя изтрополи върху каменната настилка зад стената.