Двамата се вкопчиха, залитаха по пътеката на стената, ръмжаха един на друг в лицето. Рейт пусна секирата си, плъзна изгорената си ръка надолу и заопипва за дръжката на ножа си. Нискоземецът го удари с глава в челюстта и успя да отвори между двамата достатъчно място, за да замахне с юмрук. Но мястото се оказа достатъчно и Рейт да извади ножа от колана си.
Вярно, битката не му носеше радост като преди, но не смяташе да се даде просто така.
Свали рязко брадичка и юмрукът на нискоземеца попадна в челото му, вместо в носа, накъдето беше насочен. Беше научил номера още като дете, вършеше страхотна работа, когато се биеше с по-големите от него момчета. Ударът беше силен, изби от устата му дървеното трупче и ушите му писнаха още по-силно, но Рейт въпреки това чу как костите на онзи изпращяха при срещата с челото му. Той замахна и го наръга в корема. Върхът на острието на ножа не успя да пробие ризницата на нискоземеца, но ударът се оказа достатъчно силен, за да му изкара въздуха и той се преви о две. Мъжът посегна да хване Рейт със счупената си ръка, но той се отскубна от нея и го наръга отново. Ножът се заби до дръжката във врата на нискоземеца, точно под ухото.
Онзи остана силно изненадан от плисналата по светия знак на гърдите му кръв. Сигурно беше убеден в правотата на своя бог, своя крал и каузата му. В края на краищата всеки намира начин да изкара своята кауза за праведна. Но сега, докато залиташе заднешком, запушил с ръка разпрания си врат, осъзнаваше, че не праведният печели в битката, а онзи, който удари пръв и по-здраво.
Рейт приклекна, пъхна ръка между краката му, прехвърли го обратно зад стената и политайки надолу, той повлече със себе си друг напиращ нагоре воин. Двамата се строполиха в подножието на стената, вече осеяно с трупове на воините на Върховния крал. Сигурно и те са били убедени, че се бият на праведната страна.
Рейт се изправи на стената и се огледа. Дишаше тежко. Видя майка Ауд да влачи един ранен. Синия Дженър се бореше да освободи заплетения си в косата на един мъртвец меч. Видя Гром-гил-Горм да изхвърля от пътеката един от воините на Върховния крал с мощен замах на щита си. Първата вълна беше отблъсната от дървената стена, но през пробива идваше втора.
Тогава от елфическите стени отгоре полетя нещо и се запремята във въздуха. Огнените кълба накараха Рейт да извърне стреснат глава. Пламъците погълнаха струпаните нагъсто в пробива мъже. Усети топлината им по лицето си. Спомни си същата тази топлина в недрата на баща Земя. Въпреки звънтенето на ушите си, чу писъците.
Поредна глинена делва се пръсна на земята и избухна в огромно огнено кълбо. Воините на Върховния крал спряха, обърнаха се и хукнаха обратно през пробива. Всяка смелост има предел, без значение за колко праведен се смята притежателят ѝ. Гетландците ликуваха, ванстерландци подвикваха подигравателно, тровенландци крещяха тържествуващо. Мъжете скандираха имената на Удил, Гром-гил-Горм, дори това на кралица Скара. Рейт мълчеше. Знаеше, че скоро ще се върнат.
— Добре ли си? — чу да пита Синия Дженър.
— Ъхъ — смотолеви Рейт, но истината беше, че му се повдигаше. От битки. Искаше само да се върне в леглото на Скара.
Труповете бяха навсякъде. Носеше се отвратителна миризма на горящо масло и изгоряло месо. Ранените пищяха за помощ, която не идваше отникъде. Прахолякът се уталожваше и на негово място идваше дим. И някъде иззад него, се чу един ясен, звънлив глас.
— Ха, на това казвам аз добро начало на деня! Поразкършихме стави, раздвижихме кръвта!
Нещо помръдна в пробива на стената. Оказа се врата. Единият ѝ ъгъл беше откъртен, а пантите ѝ още висяха от другата страна. Чуха се три почуквания и миловидното лице на Яркия Йълинг изникна отстрани.
— Ще е удобно ли да дойда да поговорим? Без да ме надупчите със стрели? — Той се усмихна с онази негова сладникава усмивка. — От това няма да излезе добра песен.
— Скара ще я пее с удоволствие въпреки всичко — промърмори Рейт и като се замисли, установи, че на драго сърце би ѝ припявал.
Но както винаги, Горм се интересуваше повече от слава.
— Приближи, Йълинг — каза той. — Ще те изслушаме.
— Много мило от ваша страна! — Първенецът на Върховния крал пусна вратата, тя се изпързаля надолу по димящата камара камъни, а той скочи чевръсто в осеяния с камъни, стрели и прахоляк ъгъл от двора на крепостта.
— Какво те води насам? — провикна се Удил. — Идваш да се предадеш ли? — Думите му предизвикаха смях по стената, но усмивката на Яркия Йълинг дори не посърна. Хората говореха, че почитал Смърт. Очевидно не изпитваше страх от среща с нея.