Рейт повдигна леко рамене:
— Преди да започна да служа на Горм бях лош. После не бях достатъчно лош.
— Съжалявам — прошепна Скара. Съжаляваше, че е бил бичуван. Съжаляваше, че не знаеше какво повече да каже, освен че съжалява. Двамата с него бяха толкова различни, във всяко едно отношение. Не би трябвало да си пасват. Но когато тя прокарваше ръка на гърдите му, а той поставяше своята върху нея, пръстите им пасваха така добре, преплетени едни в други. А може би всяка човешка ръка би паснала добре, когато алтернативата ѝ е тази на Смърт.
— Какво правим? — прошепна той.
— Държим се за ръце.
— Сега да. Ами на сутринта?
— Не смятах, че си от хората, които се тревожат за утрешния ден. Това е една от причините да те харесвам.
— Утрешният ден винаги ми е изглеждал толкова далеч. Напоследък ми се струва толкова близо.
Истината бе, че Скара нямаше представа какво правеха, нито сега, нито какво щяха да правят на сутринта. Беше прекарала много време в мисли какво ще е усещането, ако го има. И нито една за това какво ще прави, когато най-после го има. Беше точно като онази мистериозна кутия-загадка, която емисарят от Каталия донесе като подарък на дядо ѝ. Отне ѝ четири дни да я отвори и когато най-после го направи, откри вътре друга кутия.
Въпреки топлината на Рейт, Скара потрепери.
— Мислиш ли, че Яркия Йълинг ще дойде през нощта? — прошепна тя в сцепеното му ухо.
— Не му е притрябвало да бърза. Мисля, че ще изчака до сутринта.
Скара си спомни как кръвта капеше от острието на меча на Йълинг в тъмната тронна зала на дядо ѝ и се притисна в гърба на Рейт.
— Крал Удил е мъртъв — прошепна тя. Изглеждаше като изкован от желязо, непобедим. Но Скара видя да го полагат блед и студен пред трона на Бейл.
— Смърт чака всички ни — каза Рейт. — Нужно е просто едно камъче и нито умения, нито слава могат да те спасят от нея.
Скара погледна към вратата. През рамката ѝ се процеждаше светлината на факлите. Там, отвън, трябваше да е силна. Трябваше да не показва страх и колебание. Но никой не може да бъде силен през цялото време.
— Обречени сме — прошепна тя.
Рейт най-после се обърна към Скара, но в тъмнината тя не виждаше почти нищо от лицето му, със същия успех можеше да си остане с гръб към нея. Виждаше само лекото сияние на прикованите му в нея очи и острия ръб на челюстта му. Той не проговори. Не отрече.
Скара въздъхна дълбоко:
— Пропуснах си шанса да скоча от кулата на Гудрун.
— Вярно, сега е доста по-ниска отпреди.
Тя постави ръка на гърдите му и прокара върха на пръстите си през редките, бледи косъмчета по тях.
— Предполагам, мога да скоча от някоя друга кула.
Той хвана ръката ѝ:
— Може би Синия Дженър ще успее да те измъкне оттук. Като преди.
— За да не спра да бягам до края на живота си? Кралица без кралство? Обект на подигравки?
— Не и за мен. Ти си може би най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми.
От малкото, което знаеше за него, животът му със сигурност е бил ужасен.
— А кое е второто най-хубаво нещо, това след мен?
Скара забеляза усмивката на устните му.
— Заешката яхния може би.
— Ласкател.
Усмивката му бавно се стопи.
— Може би Синия Дженър ще успее да измъкне и двама ни.
— Гудрун и конярчето започват нов живот, пасат козичките си край планински поток.
Той сви рамене:
— Аз обичам козите.
— Защото си приличате с тях. — Тя стисна ръката му и се вгледа в очите му. Трябва да му обясни защо не може да стане. Трябва да го обясни и на себе си, може би. — Аз съм кралица, без значение дали се чувствам такава или не. Не мога просто да бъда някой друг. Трябва да водя хората си. Да защитя Тровенланд. Кръвта на Бейл тече в жилите ми.
— Знам, казвала си ми го. — Той докосна леко с палец тънкия белег на дланта ѝ. — Искам да си остане там, където е.
— Аз също. Но баща ми умря, защитавайки това място. — Тя издърпа ръката си от неговата. — Няма да бягам.
— Знам. Хубаво е да си помечтаеш обаче. — Той изпъшка уморено и понечи да стане. — Ще си вървя.
Скара го хвана, дръпна го обратно, чу го да въздиша и изведнъж всяка съпротива у него се стопи. Харесваше ѝ властта, която имаше над него. Не тази на кралица над поданик. Просто нейната власт.
— Не искаш да останеш? — прошепна тя в ухото му.
— Не се сещам за друга кралица, в чието легло бих искал да съм повече. — Той се извърна към нея. — Е, кралица Лейтлин е невероятно красива жена… ау!