Скара сграбчи рамото му и го натисна надолу, прехвърли крак връз него и го възседна. Целуна го, бавно, леко. Имаха време, все още дишаха. Започна да се отдръпва постепенно, все повече с всяка следваща целувка. Усмихна се, когато той се надига нагоре, за да я достигне…
— Кралице моя!
Сигурно нямаше да скочи така бързо от леглото, ако гореше. Скара погледна към тресящата се под силните удари на юмрук врата.
— Какво има? — извика тя. Лакътят ѝ се оплете в нощницата и тя почти я разпра от бързане да я облече.
— Кралице моя! — Гласът беше на Синия Дженър. — Кораби по брега!
— Къде се е дянал Рейт? — викна сърдито Дженър, докато вървеше след Скара покрай бойниците на стената.
„Крие се в леглото ми“ вероятно не би бил най-подходящият отговор, но добрият лъжец вплита колкото може повече истина в лъжата и напоследък Скара ставаше все по-добра в лъжите.
— В последно време не е непрекъснато пред вратата ми нощем — отвърна спокойно тя. — Мисля, че търси утеха в постелята на някое момиче.
Дженър изръмжа под нос:
— Не мога да го виня.
— Така е. — Скара забърза нагоре по стъпалата към покрива на гледащата към морето кула. — Човек заслужава колкото утеха успее да намери във времена като тези.
— Бяха гетландци. — Мастър Хъннан стоеше до бойниците и гледаше навъсено в тъмнината. — Шест кораба.
— Бяха? — натърти Скара, застана до него, загледа се в майка Море и опита да не мисли за това колко високо над скалите и прибоя в тях стоеше. В далечината на север имаше светлини в морето. Които и да са били, бяха окачили газени фенери на мачтите и кърмите на корабите, чиито светлинки бързо се смаляваха и чезнеха в тъмнината. Скара увеси рамене.
— Опитаха да пробият блокадата, но бяха отблъснати с лекота — изръмжа Хъннан. — И сега гребат с всички сили на север, с една дузина от корабите на Върховния крал по петите им, погнаха ги, както хрътки погват лисица.
Надеждите на Скара умряха попарени. Тя подпря юмруци на бойницата отпред и се загледа в черното море, посребрено тук-там от бледата светлина на луната.
— Кораби на кралица Лейтлин, предполагам. — Синия Дженър подръпна замислено брадата си. — Но ако са искали да се промъкнат покрай блокадата, защо са се осветили с тези лампи по мачтите?
Скара зърна сянка по тъмната вода и надеждите ѝ се разпалиха с нова жар:
— Защото не са искали. Целта им е била отвличане на вниманието. Виж! — Тя преметна една ръка през раменете на Дженър и посочи с другата. Вече се виждаха потапящите се във водата гребла по бордовете. Корабът се носеше бързо по повърхността, право към пристанището.
— Мисля, че това са гълъби на носа — промърмори Хъннан.
— Това е „Южен вятър“! — Скара стисна Дженър в здрава прегръдка. — Заповядай да свалят веригата!
— Свалете веригата! — изрева с пълно гърло старият моряк и на свой ред сграбчи Скара в прегръдките си. — Отец Ярви се върна!
Част IV
Слънчева и лунна клетва
На зазоряване
Пантите простенаха и в отворилия се процеп между портите нахлу светлината на зората. Процепът се разшири и зората огря сериозните лица на застаналите в тунела. Покритото с белези лице на Горм. Обветрените бузи на Рълф и Синия Дженър. Изпитото, хлътнало лице на отец Ярви. Светлината заблещука в очите на Скара, по тънките жили на врата ѝ, когато преглътна тежко.
— По-добре остани тук — каза ѝ Рейт, осъзнавайки, че тя няма да се съгласи.
Така и стана.
— Ако ще се предаваме, трябва да съм там.
Рейт хвърли поглед към прегърбената в сянката майка Скаер. Носеше нещо под дългото ѝ палто. Докато пристъпяше от крак на крак, Рейт видя под него матовия блясък на метал.
— Няма да се предаваме — отвърна той.
— Но трябва да изглежда така, все едно ще го правим. Освен това, — Скара размърда рамене под тежката ризница и присви свирепо очи! — искам да гледам лицето на Яркия Йълинг, докато умира.
Рейт можеше да ѝ каже, че лицето на умиращия не крие отговорите на велики тайни, дори това на най-върлия враг. Само болка и страх ще прочетеш по него. Частица от онези, които ще изпиташ сам, когато дойде твоят ред. А редът на всеки идва, рано или късно. Но тези, които знаят това, не искат да чуват за него, а онези, които не знаят, трябва да го открият сами. Затова Рейт си замълча.
Портите се разтвориха широко и отпред се простря изпотъпканата от ботуши, осеяна с отломки и пронизана от стрели студена земя. По стръкчетата трева искряха капчици роса. Отвъд, тъкмо изплуващи от утринната мараня, бяха заострените колове, очертаващи редиците на Върховния крал.