Синия Дженър се покашля:
— Сигурни ли сме в този план?
— Малко късно да кроим нов — отвърна Рълф.
— Затънали сме в блатото до шия — процеди през стиснати зъби майка Скаер. Разкърши врат и костите ѝ изпукаха. — Пътят ни е само напред.
— Сигурни сме. — Отец Ярви не изглеждаше разколебан. Той тръгна през тунела и ударите на елфическия му жезъл отекнаха в тавана. Потеглиха към Последната врата с елфическа магия като последна надежда за победа. Всичко заложено на едно последно, отчаяно хвърляне на руните. Боговете му бяха свидетели, Рейт не го беше грижа за молитви, но в този момент промърмори една.
— Стой близо до мен — прошепна през рамо.
— Знам къде да стоя. — Очите на Скара бяха приковани в редиците на Върховния крал.
Излязоха от тунела под крепостната стена и оформиха клин. Начело, вдигнал високо глава, вървеше отец Ярви. Рейт, Дженър и Рълф застанаха отляво. Горм, Сориорн и Хъннан тръгнаха отдясно. Шестимата мъже носеха най-големите щитове, които имаха в крепостта и сигурно им се искаше да бяха открили по-големи. Скара и майка Скаер вървяха по средата, а най-отзад вървеше Досдувой, вдигнал над главата си на висок кол белите гълъби от кораба на отец Ярви — символ на това, че идват с мир.
Въпреки че това беше най-голямата лъжа на света.
Кол стоеше на стената над крепостните порти, свъсил вежди и присвил очи срещу вятъра. Гледаше намръщен десетте малки фигури, крачещи по ничия земя отдолу. Погледна към неколцината от екипажа на „Южен вятър“, разположени по стените от двете му страни, стиснали в ръце донесените от Строком реликви. Извърна поглед към обкръжилата Бейлова крепост армия на Върховния крал, като огромните челюсти на кръвожаден вълк, готови да щракнат и погълнат крепостта.
Всичкият изложен на показ метал улови светлината на зората. Върховете на прътите, на които се вееха знамената на прославени бойци. Най-великите воини от Ютмарк, Ингълфолд и Ниските земи. Най-свирепите шенд. Най-безпощадните наемници, събрани от всички краища на света с обещание за плячка. Цялата несравнима мощ на Върховния крал, събрана от баба Вексен на едно място, с една цел. Най-многобройната войска от времето, когато елфите обявили война на Бог. И общата им цел — унищожението на Кол.
Е, не само неговото, естествено, но ако нещата потръгнеха зле за отец Ярви, съдбата на чирака му нямаше да е от най-завидните.
Кол осъзна, че стискаше до болка камъка на бойницата и разтвори бавно пръсти. Не беше изпитвал такъв страх от… от последния път, когато беше така изплашен. Не беше толкова отдавна, като се замисли. Като за начало Строком, преди това срещата с принц Варослаф, а преди това катеренето по стената, недалеч от мястото, на което строеше в момента.
— Богове — промърмори под нос, загледан в малките фигури долу, които спряха на върха на ниска могила, за да зачакат неизбежното. — Трябва да се науча на малко кураж.
— Или още по-добре — промърмори Скифър, — да избягваш опасностите.
Кол погледна надолу към възрастната жена. Седеше, скръстила крака, облегнала глава на студения камък, с нахлупена на лицето качулка, под която се подаваше само извитата ѝ в усмивка уста.
— Можем ли наистина да победим всички тези мъже — прошепна той и закърши нервно пръсти.
Скифър разгъна бавно дълги крака, изправи се и отметна назад качулката.
— Всички тези мъже? Пфу! — Тя зачовърка с показалец в носа си, направи на топче находките и ги изстреля ловко през стената по посока редиците на Върховния крал. — Почти ми се иска да бяха повече. — Тя протегна ръка. Бавно, много внимателно, все едно се страхуваше да не избухне в пламъци, а той се страхуваше именно от това, Кол ѝ подаде един от металните барабани. — Никоя човешка войска не може да устои мощта на елфите. — Скифър тупна леко барабана в главата си, постави го в отвора на късата елфическа реликва, натисна го и той щракна на място. Завъртя го, той затрака приглушено, а изписаните по него елфически букви се размазаха. — Ще видиш.
— Искам ли да видя?
— Всички ще видят. Без значение дали искат или не. — Скифър постави крак на бойницата, подпря лакът на коляното си и насочи елфическата реликва нагоре към сивото небе. Високо в него се рееха в широки кръгове птици. Вероятно предусещаха предстоящия пир. — Радвай се, момче, ако знаеш как. — Скифър пое дълбоко дъх през носа си, усмихна се и издиша бавно. — Поличбите са добри.
И тя запя на езика на елфите, бавно и гърлено.