Конете хвръкнаха във въздуха като захвърлени от дете играчки. Вдигаха се на задните им крака, погълнати от огън, препускаха стремглаво, повличаха след себе си каруци. Кол простена, беше смаян и ужасѐн. Не знаеше на какво са способни елфическите реликви, но такова нещо не си беше представял дори.
Боговете му бяха свидетели, битките не го влечаха. Но поне можеше да си представи защо странстващите певци съчиняват песни за тях. Мъж срещу мъж в двубой. Умения срещу умения, кураж срещу кураж. Тук нямаше нито умения, нито кураж. Никаква доблест, просто сляпо опустошение.
Но Скифър не се интересуваше от доблест, само от отмъщение. Тя плесна отстрани оръжието и барабанът падна, подскочи от ръба на бойницата и изчезна в рова пред крепостните стени. Тя протегна ръка настрани към Кол.
— Още.
Навсякъде по стената елфическите реликви продължаваха да тракат, чаткат, пронизват ушите на Кол и той не можеше да си събере мислите.
— Аз, ъ… — заекна той, — аз…
— Пфу! — Скифър пъхна ръка в торбата и измъкна нов барабан. — Каза, че искаш да видиш магия! — Тя го пъхна в димящия отвор, откъдето беше изпаднал предишния.
— Промених си решението. — Така де, не беше ли това, в което го биваше най-много? Но в какофонията от трещящи оръжия, крещящи хора и врещящи животни никой нямаше да го чуе, нито щеше да обърне внимание на думите му.
Той надникна над парапета, почти опрял нос в камъка. Опита се да разбере какво точно ставаше там долу. В северната част на лагера явно течеше битка. В облаците прахоляк лъщеше стомана. Знамена от кожа и кости се поклащаха над напиращи тълпи.
Очите на Кол се облещиха:
— Шенд се обръщат срещу Върховния крал!
— Точно както поиска от тях отец Ярви — отвърна Скифър.
Кол я зяпна неразбиращо:
— Нищо не ми каза за това.
— Ако досега не си научил, че отец Ярви е от хората, които казват колкото може по-малко, значи няма надежда за теб.
На изток хората на Върховния крал се опитваха да сформират защитна стена от щитове. Кол видя един воин да се откъсва от нея и да хуква с вдигнат предизвикателно над глава меч. Смела постъпка, но защитната им стена беше от паяжини. От малкия кръг от щитове под белите гълъби от носа на „Южен вятър“ се чу накъсан трясък. Препускащият с меч над главата герой падна, а щитовете в стената зад него започнаха да падат един по един.
— Така няма да стане — каза Скифър и опря до бузата си единия край на елфическата реликва. Кол имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Беше натикал пръсти в ушите си. Последва нов тътен. И нова мъглива диря във въздуха. Пореден разтърсващ земята трясък и още една огромна дупка в редиците на Върховния крал. Колко мъже умряха в този един-единствен миг? Изпепелени, сякаш никога не ги е имало, или хвръкнали на парчета във въздуха, като искрите изпод чука на Рин в ковачницата.
Те се предадоха, естествено. Възможно ли е хора да се бият срещу мощта, разкъсала бог? Мечовете и лъковете бяха безполезни срещу нея. Ризниците и щитовете също. От кураж и слава нямаше полза. Непобедимата армия на Върховния крал хукна обратно по пътя и през полята в пълен безпорядък. Просто тичаха през глава, без да ги е грижа накъде, стига да е по-далеч от Бейлова крепост. Прегазиха лагера си, захвърляха тичешком оръжия и щитове, погнати по петите от крещящите шенд и безмилостни елфически оръжия. От мъже с цел и кауза паниката направи стадо животни.
Напрягайки очи в утринната мараня, Кол забеляза движение в далечината. От гората край обезлюденото село се появиха коне.
— Ездачи — посочи натам Кол.
Скифър свали от рамо елфическата реликва и се изсмя с цяло гърло.
— Ха! Ако не ме лъже набитото ми за поличби око, това е работа на най-добрата ми ученичка. Трън не е от хората, които пропускат битка.
— Това не е битка — промърмори Кол. — Това е клане.
— Трън не е от хората, които ще пропуснат клане, значи.
Скифър изпъна шия и се огледа. Докъдето ѝ стигаше погледът, армията на баба Вексен биваше разпиляна като плява от вятъра. Ездачите на Трън препускаха между бягащите и ги посичаха в гръб, изтикваха ги през изгореното село и по пътя на север.
— Хм. — Тя издърпа металния барабан от оръжието и го подхвърли на Кол, който в паниката си го подметна няколко пъти нагоре, преди да успее да го задържи в прегръдките си. — Изглежда победата е наша.
Бавно, немощно и колебливо, като пеперуда излизаща от пашкул, Скара избута ръката на Рейт настрани, подпря се на ръба на щита му и се изправи на разтрепераните си крака.