Звуците до един бяха странни. Писъци, викове и кряскане на птици. От време на време трещенето на елфическите оръжия. Но всички те идваха отдалеч, сякаш от друго време и на друго място.
Майка Скаер разтриваше рамото си с изписана по лицето ѝ погнуса, после захвърли настрани все още димящата елфическа реликва.
— Ранена ли си, кралице моя? — Гласът беше на Синия Дженър. Отне ѝ известно време да осъзнае, че говореше на нея. Тя сведе поглед и изгледа глуповато ризницата си. Беше усукана и тя я дръпна надолу да я оправи и изтърси полепналата по нея кал.
— Мръсна — смотолеви под нос, все едно това беше от значение. Усещаше езика си набъбнал, тромав в пресъхналата ѝ уста, докато мигаше озадачено и оглеждаше бойното поле. Ако това въобще можеше да се нарече така.
Побитите в земята заострени колове вече не очертаваха прави линии, бяха полегнали и натрошени. В земята зееха огромни ями, а около тях бяха пръснати буци пръст, натрошени щитове и оръжия и разкъсани човешки тела, струпани на димящи купчини. Армията на Върховния крал, така страховита само допреди миг, се беше изпарила като утринна мъгла.
Отец Ярви, стиснал елфическия си жезъл, или по-скоро оръжие, под мишница, оглеждаше труповете на Спътниците на Яркия Йълинг. Не беше свъсил гневно вежди, не се усмихваше. Изражението на лицето му беше самото безразличие. Оглеждаше ги спокойно, като занаятчия, доволен от добре свършена работа.
— Ставай, майко Адуин — каза той.
Пасторът надигна глава между труповете. Косата ѝ беше почервеняла, сплъстена от кръв.
— Какво направи? — Тя зяпна Ярви неразбиращо. По изцапаното ѝ с кал лице потекоха сълзи. — Какво направи?
Ярви се наведе, сграбчи я за предницата на дрехите и я вдигна към себе си:
— Точно това, в което ме обвини! — кресна в лицето ѝ той. — Къде е съдът ти сега? Кой ще ме съди? — Той разтърси пред лицето ѝ елфическата си реликва и я тръшна обратно между труповете.
Неочаквано, един от мъртъвците се надигна и изправи, олюлявайки се на крака. Мигаше неразбиращо, сякаш току-що пробуден от дълбок сън. Оказа се Воренхолд, но Скара едва го поза. Ризницата му висеше, разкъсана, опърпана като дрипите на просяк. Щитът му висеше разпарчетосан на огънатия метален кант около лявата му ръка. Едната половина от лицето му беше одрана и окървавена, а ухото му липсваше. Дясната му ръка беше откъсната от лакътя. Той напипа рога на колана си, вдигна го, сякаш щеше да го надуе, но видя, че върхът му е счупен.
— Какво стана? — смотолеви той.
— Смърт дойде за теб, ето какво. — Горм постави ръка на рамото му, свали го на колене и с един замах на меча си отсече главата му.
— Къде е Йълинг? — прошепна Скара и тръгна, залитайки между труповете. Богове, не можеше да ги различи един от друг. Горди допреди миг воини, а сега непотребни изрезки и черва на касапския дръвник. Може би трябваше да ликува от победата си, но в момента изпитваше само ужас.
— Това е краят на света — прошепна тя. Или поне краят на света такъв, какъвто го познаваше. Силното доскоро вече не беше силно. Сигурното доскоро сега беше обвито в мъглата на несигурност и съмнение.
— Внимавай, кралице моя — мърмореше някъде зад нея Рейт, но Скара не му обърна внимание.
Откри тялото на Яркия Йълинг, сбутано между труповете, с разперени настрани ръце, с един прегънат под тялото му крак и почерняла от кръв ризница.
Скара пристъпи колебливо към него. Видя гладките му бузи, с белега на едната от меча на Удил.
Приближи още, заинтригувана и ужасена ведно. Плътните му устни бяха извити в обичайната миловидна усмивка, дори в смъртта.
Наведе се над него. Погледна в празните му очи, същите, които я преследваха в сънищата ѝ от онази нощ в Гората. Нощта, в която се закле да му отмъсти.
Потрепна ли скулата му?
Очите на Йълинг се стрелнаха към нея и Скара ахна от изненада, когато ръката му се вкопчи в ризницата ѝ и я придърпа надолу. Ухото ѝ бе долепено до лицето му. Тя чу дрезгавото му дишане. Но не беше просто дъх в ухото ѝ. Думи също. А думите са оръжие.
Ръката ѝ беше върху дръжката на кинжала в колана ѝ. Можеше да го изпрати през Последната врата с едно движение на китката. Колко пъти бе мечтала точно за това. Но си спомни думите на дядо си. „Бъди милостива към враговете си. Не заради тях, а заради себе си.“
Скара чу ръмженето на Рейт и видя сянката му да надвисва върху нея и Йълинг. Протегна ръка назад, разпери пръсти и го спря. Ръката на Йълинг пусна ризницата ѝ и тя вдигна глава и погледна опръсканото му с кръв лице.
Той притисна леко в дланта ѝ нещо. Кожена кесийка, а в нея сгънати листчета хартия, точно като тези, които майка Кайър изваждаше от ноктите на орлите, изпратени от баба Вексен.