Скара се надвеси над Йълинг. Страхът ѝ си беше отишъл, а с него и омразата. Хвана едната му ръка, подпъхна длан под тила му и повдигна леко главата му.
— Кажи ми името — прошепна тя, извърна глава и долепи ухо до устните му. Достатъчно близо, за да чуе последния му дъх. И последната изречена от него дума.
Мъртвите
Това беше знаменателно събитие.
Много от знатните гетландци, които не бяха тръгнали на война, щяха да са ядосани, че крал Удил щеше да бъде погребан в Бейлова крепост, лишавайки ги така от възможността да получат признание за важността си като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.
Но Лейтлин процеди през стиснати зъби, че „Гневът им е прах на вятъра за нея“. Смъртта на съпруга ѝ я направи кралица регент на стисналия полите ѝ принц Друин и сега властта ѝ беше по-голяма от всякога преди. Трън Бату гледаше иззад рамото ѝ с такава ненавист и гняв в очите, че само най-смелите се осмеляваха да срещнат погледа ѝ. Веднъж изречена, думата на Лейтлин беше закон.
От друга страна, нямаше недостиг от знаменити фигури, удостоили с присъствието си погребението на Железния крал.
Младата кралица Скара от Тровенланд беше там, доскоро окаян бежанец от собствената си страна, а сега почитана и известна навред с куража си, състраданието и най-вече, острия ѝ ум. Белокосият ѝ телохранител стоеше и гледаше зорко иззад трона ѝ.
Там беше и Гром-гил-Горм, Трошача на мечове и Правяч на сираци. Веригата му от топките на дръжките от мечовете на победени противници беше по-дълга от всякога. Страховитият му пастор, майка Скаер, гледаше мрачно иззад рамото му.
Там беше магьосницата Скифър, избила за една сутрин повече мъже, отколкото крал Удил в целия си, пълен с кървави битки, живот. Седеше кръстосала крака, нахлупила ниско качулката на парцаливото си наметало и гадаеше по известни само нея поличби в прахта по земята.
Там беше и Свидур, върховната жрица на шенд, с окачена на кожна връв през врата ѝ зелена, елфическа плочка. Оказа се, че навремето отец Ярви поискал правото на гостоприемство край лагерния ѝ огън и успял да я убеди да сключи съюз с баба Вексен и после, когато той поиска това от нея, да го наруши и се обърне срещу нея.
Там, разбира се, беше и всеизвестният с лукавост и остър ум пастор на Гетланд, мъжът донесъл елфически реликви от руините на Строком, с помощта на които бе унищожена армията на Върховния крал и животът из земите около Разбито море променен завинаги.
Чиракът му също беше там. Облечен с прекалено тънко за времето палто, той седеше, премръзнал и унил, брулен от морския бриз, замислен за това, че не му е мястото тук.
Кралският кораб, най-красивия съд в пренаселеното пристанище на Бейлова крепост, с двайсет и четири гребла от всяка страна, бе изтеглен на брега от удостоените с честта за това воини. Килът му изстърга в каменната настилка на вътрешния двор на крепостта. Същият дракар, с който крал Удил прекосил Разбито море при славното си нападение над Островите. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.
Тялото на крал Удил бе положено на палубата му, увито в плененото знаме на Яркия Йълинг. Около мъртвото му тяло бяха струпани приношения, подредени така, както Бриньолф молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете.
Рълф постави стрела до тялото на Удил и Кол забеляза, че едва сдържаше сълзите си.
— От нищо, пак в нищо — прошепна пресипнало той.
Отец Ярви постави сакатата си ръка на рамото на възрастния кормчия:
— Но какво пътешествие беше това.
Кралица Лейтлин зави раменете на мъртвия крал с кожено наметало и помогна на малкия принц Друин да вмъкне в ръката му украсен със скъпоценни камъни бокал. После постави ръка на гърдите на съпруга си и остана така, стиснала здраво зъби, докато отец Ярви не се надвеси над нея и не прошепна „Майко?“ в ухото ѝ.
Без да каже дума, кралицата се изправи и поведе опечалените към очакващите ги столове. Вятърът люлееше изтормозената трева на бойното поле, или по-скоро полето, станало свидетел на клане, и я оплиташе в краката им.
Три дузини пленени в битката коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Удил, превеждайки го през прага на Последната врата.