— Мъртвите ще тръпнат при вестта за пристигането му — промърмори Трошача на мечове, подсмръкна и Кол видя по една от обветрените му скули да се стича сълза.
— Защо плачеш? — попита го Скара.
— Преминаването на заклет враг през прага на Последната врата е толкова тъжно събитие, колкото и това на скъп приятел. За мен Удил беше и двете.
Отец Ярви помогна на младия крал Друин да допре факла до напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм нареденото в широк полукръг около кораба множество от воини се разнесе тъжен вопъл. Те разказаха истории за дързостта и смелостта на Удил, пяха тъжни песни за множеството му успехи в битка, говориха как никога повече няма да се роди друг с такива умения с меча.
Наследникът му, ненавършил и три зими, се губеше в големия трон и клатеше крака под седалището му. Мечът, изкован от Рин и носен от баща му, лежеше напряко на коленете му. Вирнал гордо брадичка, Друин поглеждаше един по един всеки от върволицата воини, застанал пред него да изкаже съжалението си за загубата на баща му, да му се закълне във вярност и поднесе погребален дар — най-често пленена от победените воини на Върховния крал вещ. Той поздрави всеки от застаналите пред него и яде толкова много сладки, дадени му от майка му, че накрая устата му беше цялата омазана с мед.
Отец Ярви сведе поглед настрани към него:
— На две и половина зими, а се справя с дълга си с повече финес, отколкото аз някога успях.
— Може би. — Лейтлин разроши бледорусата коса на Друин. — Може и да седи както подобава, изправен на трона, но не е дал такава клетва като твоята.
— Не се налага. — Ярви разкърши челюст и се обърна отново към огъня. — Моята още обвързва всички ни.
Седяха на столовете, в пълно мълчание, премръзнали, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и тялото на мъртвия крал огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Седяха така, докато не свърши върволицата от оплаквачи и младият крал не захърка тихо в ръцете на кралица Скара. Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците, заблещукаха по неспокойната морска вода и птиците подеха чуруликането си в тревата.
Кралица Скара се наведе, постави ръка върху тази на кралица Лейтлин и Кол я чу да прошепва „Съжалявам“ в ухото ѝ.
— Недей. Той умря, както винаги е искал. Със стомана в ръка. Железният крал! И въпреки това… в него имаше толкова повече от просто желязо. Просто ми се искаше да… бях до него накрая. — Лейтлин се отърси от мислите си, измъкна ръката си изпод тази на Скара и изтри набързо скула. — Но аз знам истинската стойност на нещата, братовчедке, с искане нищо няма да купиш от пазара.
Кралицата регент плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдигнат висока могила до тези на загиналия в битка баща на Скара, на прадядо ѝ, Хоренход Червения и всички останали крале и кралици на Тровенланд, наследници на самия Бейл Строителя. И тя, също като останалите обрасли с трева могили, постепенно щеше да се изгуби сред дюните и потъне в мъглата на забравата на времето.
Лейтлин се изправи, намести на гърдите си ключа от хазната на Гетланд и заговори с тон, в който нямаше и следа от колебание или тъга:
— Съберете мъжете. Потегляме към Скекенхаус.
Надолу покрай пътя пленените воини на Върховния крал продължаваха да трупат падналите си другари на общи клади. Множество вече горяха, едни за дузина, други за стотина и забулваха небето с дима си в миля околовръст.
Кол бе започнал да се обучава за пастор заради учението, не за да убива. За да променя света, не да го унищожава.
— Кога ще свърши всичко това? — прошепна той.
— Когато изпълня клетвата си. — Отправените към сивото море очи на отец Ярви бяха сухи, нито следа от сълза. — Нито миг преди това.
Още преди да е стигнал най-долното стъпало Кол вече спореше със себе си наум дали да влезе там или не.
Чуваше ударите на чука на Рин. И фалшивото ѝ тананикане, докато работеше. Навремето чакаше с нетърпение да ги чуе. Бяха като приветствена песен за ухото му, изпята само за него. А сега се чувстваше така сякаш подслушваше поверителния ѝ разговор с наковалнята.
Тя работеше със сериозно изражение на огряното в оранжева светлина лице, стиснала устни, прехвърлила ключа си през рамо, така че верижката му се бе впила в потната ѝ шия. Никога не вършеше нещата наполовина. Едно от нещата, които наистина харесваше в нея.