— Започнала си да работиш със злато, както виждам?
Тя вдигна глава, извърна поглед и Кол остана без дъх, когато очите им се срещнаха. Замисли се за това колко много му бе липсвала. Колко много искаше да я прегърне. Колко много искаше да бъде прегърнат от нея. През цялото това време бе мислил, мразеше да го признае, но беше самата истина, че тя не е истинска красавица. Че един ден, някоя много по-красива от нея ще падне отнякъде, право в ръцете му. Не можеше да си повярва, че е мислил така.
Богове, какъв глупак.
— Главата на крал Друин е по-малка от тази на баща му. — Рин вдигна с клещите стеснения златен обръч, отгледа го, постави го обратно на наковалнята и продължи да кове.
— Мислех, че се интересуваш само от стомана? — Кол опита да тръгне из ковачницата с някогашната си небрежна походка, но сега всяка крачка беше истинско предизвикателство. — Мечове за крале, ризници за кралици.
— След това, което сътвориха тези елфически реликви, нещо ми подсказва, че мечовете и ризниците повече няма да се радват на голяма популярност. Човек трябва да се нагажда според промените. Да извличаш най-доброто от това, което ти подхвърли животът. Да посрещаш несгодите с усмивка, а? Хъ. Това щеше да каже Бранд.
Споменаването на името накара Кол да извърне смутено очи. Заболя го само от мисълта, че го беше предал. Него, човекът, който се отнасяше с него като с брат.
— Защо си дошъл, Кол?
Кол преглътна мъчително. Хората все повтаряха, че има дар слово. Но истината бе, че го биваше само с думите, които не значеха нищо. С онези, които описваха как се чувстваше в действителност, хич не го биваше. Пъхна ръка в джоба си и напипа хладния метал на елфическата гривна, която носеше от Строком. Приношение за мир, в случай че тя бе склонна да го приеме.
— Ами мислех си… предполагам… — Той се покашля. Устата му беше пресъхнала. Хвърли виновен поглед към Рин. — Че направих грешния избор може би? — Надяваше се това да прозвучи утвърдително. Откровено самопризнание. За беда, гласът му го предаде и то прозвуча като пискливо увъртане.
И Рин не остана впечатлена.
— Каза ли на отец Ярви, че си направил грешния избор?
Той забоде виновно поглед във върховете на ботушите си, но те не му подсказаха отговора. Обувките обикновено не говореха много.
— Ами, не още… — Не му остана дъх да ѝ каже, че възнамерява да го направи, в случай че тя го попиташе.
Но тя не попита.
— Последното, което искам, е да те разстройвам, Кол. — Лицето на Кол се сгърчи в болезнена гримаса. Това казваха обикновено хората, чието намерение е точно да те разстроят. — Но мисля, че какъвто и избор да направиш, първото, което правиш след това, е да си кажеш, че си направил грешния избор.
Щеше му се да ѝ каже, че не е честно. Искаше да ѝ обясни, че се чувства като притиснат в капан от това, което иска отец Ярви, от това, което иска тя, от това, което би искал Бранд, ако беше жив, майка му, ако беше жива. Толкова много чужди желания, че вече не помнеше той какво иска.
Но вместо това успя просто да измънка:
— Ъхъ. Аз не се гордея със себе си.
— Аз също. — Тя хвърли чука и когато очите им се срещнаха, в нейните нямаше гняв. Само тъга. И вина, като че ли. Тъкмо започваше да мисли, че това означава, че е готова да му прости, когато тя каза:
— Легнах с друг.
Мина известно време, докато осъзнае чутото и когато най-после го направи, му се прииска да не го беше чувал. Юмрукът му стисна до болка елфическата гривна в джоба.
— Какво си… С кой?
— Какво значение има? Не става дума за него.
Кол се вторачи в нея, внезапно обзет от гняв. Това беше съвсем неочаквано. И напълно нередно. Знаеше, че няма право да се чувства така, но това само го ядоса още повече.
— Мислиш, че искам да чуя това, така ли?
Тя примига неразбиращо и на лицето ѝ се изписа смесица от вина и раздразнение.
— Надявам се, че не искаш.
— Защо тогава го направи?
Раздразнението взе надмощие.
— Направих го, защото имах нужда от това, себично копеле такова! — излая насреща му Рин. — Не всичко на този свят се върти около огромния ти талант, трудните ти избори и проклетото ти, бляскаво бъдеще. — Тя забоде пръст в гърдите си. — Аз се нуждаех от нещо, а ти избра да не бъдеш наоколо в този момент! — Тя му обърна гръб. — Никой няма да те вини, ако решиш и занапред да е така.
Ударите на чука ѝ го пропъдиха обратно нагоре по стълбите. Обратно във вътрешния двор на Бейлова крепост, при войната и дима от горящите трупове.