— Ами, ъ-ъ, мислех си…
— Кралице моя би било подходящо обръщение — прекъсна го майка Ауд и Скара не си направи труда да я поправи.
Рейт направи измъчена физиономия.
— Кралице моя… предложиха ми място в екипажа на Трън Бату. Тя ще води нападението на Скекенхаус.
— Смяташ да приемеш? — рунтавите, посивели вежди на Синия Дженър се повдигнаха учудено.
Рейт се опита да не откъсва очи от тези на Скара. Все едно бяха сами в залата. Просто мъж и жена, не главорез и кралица.
— Ако няма да имате нужда от мен тук.
Стори му се, макар и само за миг, че забеляза огорчение в погледа ѝ. Или просто му се искаше да види такова. При всички положения гласът ѝ не потрепна.
— Ти си ванстерландец. Не си ми се клел във вярност. Свободен си да си вървиш.
— Трябва да го направя — каза Рейт. — Заради брат ми.
Заболя го, изпита истинска болка в гърдите. Как само му се искаше да я чуе да казва „Не, остани, нуждая се от теб. Обичам те.“.
Но Скара просто кимна:
— Благодарна съм за вярната ти служба. — Рейт усети скулата му да потрепва и не можа да скрие това. Вярна служба? Това ли само получи от него? Това ли бе за нея, просто вярно куче? — Ще липсваш на всички тук.
Затърси в очите ѝ следа, че наистина ще липсва на някого, но лицето ѝ беше неразгадаемо като маска. Хвърли поглед през рамо и видя пред вратата да чака пратеник на принца на Калийв. Мачкаше в ръце кожена шапка, нетърпелив да дойде реда му за аудиенция.
Майка Ауд продължаваше да гледа начумерено отгоре:
— Ако няма друго? — Очевидно се беше досетила за случващото се през последните няколко седмици и бързаше да сложи край на всичко и да види гърба на Рейт колкото може по-скоро. И той не можеше да я вини за това.
Раменете му увиснаха унило, докато се обръщаше да си върви. Имаше чувството, че сам си бе скроил номер. Някога единственото, което го вълнуваше, беше да раздава юмруци. После Скара му показа друг, по-добър свят, но ето как той на драго сърце го изтъргува за поредното отмъщение, чуждо отмъщение, от което нямаше никаква нужда.
Синия Дженър го настигна на излизане от залата.
— Върви свърши каквото трябва. Но знай, че тук винаги ще има място за теб.
Рейт не беше много убеден в това.
— Кажи ми, старче… ако човек е вършил злини… това прави ли го на всяка цена зъл човек?
Дженър примига и се замисли.
— Ще ми се да знаех това, момчето ми. Знам само, че връщане назад няма, вчерашния ден не можеш промени. И остава само да гледаш с надежда за утрешния.
— Ъхъ, предполагам. — Рейт искаше да прегърне стария разбойник на раздяла, но с тази златна верига на гърдите изглеждаше прекалено сериозен и представителен и не се осмели. За това просто сведе поглед към окаляните си от копането ботуши и се усмихна половинчато преди да се отдалечи.
Главата и сърцето
Утрото беше ясно и мразовито. Дъхът на Скара, този на кралица Лейтлин, този на Друин и многобройната им свита от роби, прислужници и стражи, застанали на рампата, водеща към пристанището, се издигаше и сливаше в общ облак над главите им.
Крал Удил почиваше в погребалната си могила, крал Друин бе прекалено млад за целта, затова флотът, потеглящ да търси отплата от Върховния крал в Скекенхаус, щеше да бъде воден от отец Ярви. Това, че говореше от името на баща Мир, не попречи по никакъв начин на младия пастор на Гетланд да поеме работата на майка Война.
Майка Слънце се показа иззад високите стени на Бейлова крепост и сенките на десетките, подредени като на парад коне, килове на корабите се удължиха по водата. Гребците бяха седнали зад греблата и чакаха търпеливо. Отец Ярви махна за сбогом, гласът му проехтя над притихналото пристанище и стотиците гребци, сякаш водени от един ум и едно сърце, натиснаха греблата като един.
— Изглежда отец Ярви е новият ни водач — каза Скара.
— Войната успява да извади наяве неподозирани заложби у хората. — Гордостта в тона на Лейтлин бе очевидна, докато гледаше излизащите от пристанището кораби на Гетланд. — Едни процъфтяват, други повяхват. Винаги съм знаела, че Ярви има и решимостта, и куража да води хората. Твоите ме изненадаха обаче.
— Моите?
— Нима не остана до последно в крепостта, макар и обсадена от многохилядната армия на Върховния крал? Променила си се, братовчедке, вече не си сломеното духом момиче със зачервени от плач очи, което помня.
— Всички се променихме — промърмори Скара.
Тя видя Трън Бату да гледа навъсено от палубата на кораба си. Беше стъпила на борда, стиснала кила, сякаш нямаше търпение да стигне по-скоро в Скекенхаус. Корабът беше принадлежал на един от Спътниците. Статуята на носа му бе позлатена глава на овен, но Трън бе заповядала да я овъглят до черно. Подхождаше повече на мрачното ѝ настроение, а за онези на страната на Върховния крал — на черната ѝ репутация. Очите на Скара затърсиха по насядалите по сандъците си гребци — свирепи мъже, потеглили да търсят мъст — докато не откри една беловласа глава да се надига и спуска при всяко загребване. Извърна очи.