Последва мълчание. Хладният вятър повдигна провесените от бойниците знамена и те заплющяха в гладкия елфически камък на стената.
— Носят се слухове, че сте в съюз с шенд — долетя отвисоко гласът на Утнир.
— Вярно е. Аз съм стар приятел с върховната жрица Свидур. Ако не се предадете, когато градът падне, ще го оставя в нейни ръце и хората на Скекенхаус ще бъдат изклани или отведени в робство.
— Ние нямаме нищо общо с тази война! Не сме ваши врагове!
— Докажете, че сте наши приятели тогава и ни помогнете да постигнем мир.
— Чухме, че си говорил такива сладки думи и на Яркия Йълинг. Защо да ти се доверяваме?
— Яркия Йълинг беше побесняло псе, боготворящо Смърт. Той уби хладнокръвно крал Фин и пастора му. Изгори жени и деца в Торлби. Не изпитвам никакво съжаление за кончината му. — Отец Ярви вдигна сакатата си ръка. Гласът му не потрепна. Лицето му бе самото откровение. — Но аз съм пастор и говоря от името на баща Мир. Решите ли да чуете думите му и тръгнете по стъпките му, аз ще бъда до вас. Отворете портите и аз ви давам слънчева и лунна клетва, че ще направя всичко, на което съм способен, за да спася живота и имуществото на хората в Скекенхаус.
След всичкото кръвопролитие Кол изпита истинска гордост да види учителя си най-после да разтваря свитата в юмрук ръка. От бойниците се разнесе мърморене, но явно Утнир бе удовлетворен от чутото. Или ако не друго, удовлетворен от факта, че нямаха друг избор.
— Така да бъде! Ще предам ключа от града в ръцете ви!
— Един ден историята ще ти благодари! — провикна се отец Ярви.
Кол осъзна, че през цялото време бе сдържал дъха си и сега изпусна въздишка на облекчение. Майка Скаер изсумтя под нос и се загърна в палтото си. Досдувой се наведе към Кол и се ухили до уши:
— Май не гълъбът, а самият отец Ярви беше нашият щит днес.
В това време пасторът на Гетланд бе преметнал ръка през раменете на Рълф и нареждаше в ухото му:
— Събери най-кротките от хората си и поеми контрол над градските порти.
— Не са ми останали много такива — отвърна Рълф. — Неколцина от мъжете от екипажа на „Южен вятър“ се разболяха.
— Онези, които гребаха до Строком? — промърмори под нос Кол.
Отец Ярви се направи, че не го чу.
— Събери каквото можеш тогава и се погрижи градската стража да бъде разоръжена. Искам дисциплина и добро отношение към всички.
— Разбрано, отец Ярви — отвърна кормчията, обърна се и започна да вика един по един хората си.
— После пусни шенд в града.
Рълф извърна глава и облещи очи:
— Сигурен ли си?
— Искат отмъщение за всичките набези на Върховния крал в земите им. Дадох дума на Свидур, че хората ѝ ще получат първи града. Погрижи се обаче Трън Бату и Гром-гил-Горм да получат своя дял. Това е по-малкото зло.
— Но ти се закле — промърмори Кол, след като Рълф се отдалечи, клатейки невярващо глава.
— Заклех се да направя всичко, на което съм способен, да предпазя града. На повече от това не съм способен.
— Но всички тези хора…
Ярви сграбчи Кол за ризата и го придърпа към себе си:
— Чу ли всички тези хора да протестират, когато гореше Йейлтофт? — кресна в лицето му той. — Ами Торлби? Ами когато умираше крал Фин? Или Бранд? Не. Всички те ликуваха и викаха името на Яркия Йълинг. Нека сега си платят за това. — Той разтвори юмрук и приглади ризата на гърдите на Кол. — Не забравяй, властта изисква едното ти рамо да е винаги в сянката.
Краят на въжето
Отец Ярви може и да беше казал да не се пали, но някъде гореше пожар.
Пушекът се стелеше из въздуха като тънка пелена и забулваше в сумрак Скекенхаус. Рейт усещаше дращенето му в гърлото си. Всеки дъх му костваше усилие. В сумрака прелитаха фигури. Тичащи фигури. На грабещите, или ограбените.
Странно как нещо толкова незначително като миризмата на дим може да извика в мислите такива ярки спомени. Малко воня на изгоряло и Рейт беше отново в онова село на границата между Ванстерланд и Гетланд. Как го наричаха, Холъби? Селото, което запалиха просто ей така, за едното нищо. Рейт удави един човек в коритото с помия в някаква кочина. Тогава му се струваше хубава постъпка. После, когато се перчеше навред с това, Гром-гил-Горм се смя с пълно гърло, заобиколен от воините си. Нарече го проклето малко копеленце, усмихваше се доволно, че има такова кръвожадно псе, вързано на верига в двора си.
Сега страхът пълнеше устата му с кисела слюнка. Сърцето му биеше като лудо, ръката на дръжката на секирата и главата му под шлема лепнеха от пот. Нещо изтрополи и Рейт подскочи от уплаха. Чу се писък, протяжен, по-скоро вой на животно, отколкото човешки вик и той се обърна рязко и затърси с очи из пушилката.