Сигурно трябваше да благодари на майка Война, че стои на страната на победителите. Все това повтаряше на брат си, нали така? А Ракки клатеше глава над пепелта и опустошението. Но ако имаше вярна страна в коя да е война, беше много трудно да си представи, че Трън Бату и екипажът ѝ от главорези стоят на нея.
Към свирепа компания се беше присъединил. Очите им святкаха гневно, приличаха на тези на прегладняла лисица. Глутница вълци, телата им занемарени, но оръжията им излъскани и наточени. Повечето бяха гетландци, но Трън беше готова да приеме всеки, който имаше сметки за уреждане и достатъчно здрав стомах, за да понесе това как ще бъдат уредени. Рейт дори не знаеше имената на повечето от тях. Не означаваха нищо един за друг, свързваше ги само омраза. Мъже, загубили семейство и приятели. Мъже, изгубили себе си и сега не им оставаше друго, освен да вземат от другите това, което им е било отнето.
Едни вадеха хората на улицата, докато останалите тършуваха из къщите. Обръщаха чекмеджета на пода, разбиваха ракли и шкафове, разпаряха постели. Предполагаемо в търсене на скрито имане, но всъщност просто защото им харесваше да рушат. Жертвите им оказваха не повече съпротива от поведени към кланицата овце. Някога Рейт беше изненадан, че не се бият. Презираше ги за това. Сега ги разбираше напълно. Повече нямаше воля за бой.
Човек не е само страхливец или герой. Човек е по малко и от двете, според обстоятелствата. Според това кой стои до него и кой насреща му. Зависи и от живота, който е водил. От това каква смърт си мисли, че го чака.
Бяха подредени в редица, коленичили по протежение на улицата. Някои биваха натиснати надолу. Други проснати по очи. Повечето сами отиваха на края на редицата и клякаха послушно. Тук-там ритник или шамар, за да ги накарат да се разбързат, но иначе насилие още нямаше. В края на краищата пребитият роб струва по-малко от здравия, а ако не ставаха за продан, защо да си пилееш усилията да ги биеш?
Рейт притвори очи. Богове, беше толкова уморен. Нямаше сили да стои на краката си. Опита да си припомни лицето на брат си, това на Скара, но те бяха размазани, неузнаваеми. Единственото лице, което беше ясно в спомените му, бе това на жената, която гледаше ужасена горящата си ферма. Викаше имената на децата си. Гласът ѝ пресипнал, треперещ от мъка. Рейт усети избилите сълзи да пробиват стиснатите му клепачи и отвори очи.
Един ванстерландец със сребърна обеца на носа влачеше някаква жена. Държеше я под мишницата, влачеше я и се смееше, в смеха му нямаше радост. Смееше се насила, сякаш да убеди останалите и себе си, че в това има нещо забавно.
Трън Бату не изглеждаше като човек, на който му е до смях. Стискаше зъби и мускулчетата по слепоочието на остриганата ѝ до кожа половина на главата играеха. Белезите по потрепващите ѝ бледи бузи бяха като живи. Жилите по ръката ѝ, стиснала безмилостно секира, бяха изскочили заплашително.
— Повечето от тия не си струват да ги мъкнем с нас — каза един от воините ѝ, гетландец с изкривена на една страна челюст и свали на колене поредния старец.
— Какво да ги правим тогава? — попита друг воин.
Тонът на Трън беше равен, пълен с безразличие:
— Мисля да ги избием.
Една от жените в редицата започна да нарежда, задавена от хленчене, молитва и някой ѝ затвори устата с плесница.
Предполагаше се, че това е мечтата на живота му. Плячкосването на голям град. Крачиш наперено по улицата като най-голямото и зло куче в града. В мирно време обект на присмех, но я да видим дали някой ще смее да се изхили сега. Пълна власт, над всичко и всеки, просто защото си този с острие в ръката и си достатъчно проклето копеле, че да го използваш.
Очите на Рейт плуваха в сълзи. От дима може би или пък плачеше. Чувстваше се пребит, смазан като брат си под земята. Едва успяваше да си поеме дъх. Изглежда всичко у него, заслужаващо си спасението, беше останало под земята с Ракки или в Бейлова крепост със Скара.
Той разкопча с треперещи пръсти катарамата на шлема си, свали го и го захвърли настрана. Той издрънча глухо и Рейт го изпроводи с поглед, докато се търкаляше на ръба си по каменната настилка на улицата. Задращи с нокти по прилепналата за главата му коса, но не усети почти нищо.
Извърна поглед настрани към коленичилите в редица хора. Едно момче загреба шепа пръст от канавката и я стисна в треперещ юмрук. От върха на носа на една жена се поклащаше капка от сълзи. Старецът в края на редицата хриптеше при всеки дъх.