Сълзите на баща Мир
Отец Ярви вървеше начело. Коридорът кънтеше от ударите на жезъла му в пода. Жезълът, с който уби Яркия Йълинг. Вървеше така бързо, че Кол трябваше да подтичва, за да не изостава. Парцаливото наметало на Скифър плющеше около отпуснатата покрай крака ѝ елфическа реликва. Оръжията и екипировката на Рълф и хората му, които ги следваха, подрънкваха и потракваха при всяка стъпка. Майка Адуин залиташе най-отзад. Огненочервеният ѝ гребен беше сплъстен в безформена топка на главата. Тя се опитваше да отпусне малко въжето около протритата ѝ шия, с което я влачеха.
Стените на коридора бяха отрупани с оръжия, огънати, оцвъкани с ръждиви петна древни оръжия. Оръжията на победените от армията на Върховния крал воини през последните няколкостотин години. Но победите на Върховния крал бяха минало. През тесните прозорци долиташе шумът от продължаващото плячкосване на Скекенхаус. Влизаше миризмата на дим. Страхът, плъзнал из града като чума.
Кол заби поглед в пода, не искаше да мисли за това, което ставаше навън. Не искаше и да мисли за това, което предстоеше да стане тук, когато отец Ярви най-после се изправеше очи в очи с баба Вексен.
— Ами ако е избягала? — викна Скифър.
— Тук е — отвърна отец Ярви. — Баба Вексен не е от хората, които бягат.
Коридорът свършваше пред високи врати от тъмно дърво, покрити с гравюри, изобразяващи сцени от живота на Бейл Строителя. Покоряването на Тровенланд. Покоряването на Ютмарк. Планината от трупове, която беше изкачил, покорявайки земите около Разбито море. При други обстоятелства, ако не на тази на Бейл, Кол би се дивил на майсторската работа на дърводелеца, но днес не беше ден за това.
Пред вратите стояха една дузина облечени в ризници стражи, насочили копия и сурови погледи към приближаващата група.
— Отстъпете настрана — заповяда отец Ярви. Рълф и хората му се разгърнаха по цялата широчина на коридора. — Майко Адуин, кажи им.
— Пуснете ги да минат, умолявам ви! — Изглежда думите ѝ причиняваха повече болка от въжето на шията, но тя ги изрече послушно. — Градът падна, всичко е загубено. Всяко кръвопролитие оттук насетне ще е напразно!
Кол се надяваше, че те ще я послушат. От друга страна, знаеше как обикновено става с надеждите.
— Не мога да направя това. — Предводителят на стражите явно беше прославен воин, обкованият му със сребърни шипове щит беше изрисуван с орел, символ на Първия пастор. — Баба Вексен заповяда вратите да останат затворени. Дадох клетва да изпълня заповедта ѝ.
— Клетви — промърмори под нос Кол. — Само проблеми създават.
Скифър избута Кол от пътя си и пристъпи напред. Вдигна елфическата реликва и я опря в рамото си:
— Наруши клетвата си или посрещни Смърт.
— Моля, недей! — Майка Адуин се хвърли към Скифър, но воинът, който държеше въжето около шията ѝ я дръпна рязко назад.
Предводителят на стражата вдигна щит пред себе си и изгледа гордо Скифър над посребрения му кант.
— Не ме е страх от теб, вещице! Аз…
Оръжието на Скифър изтрещя оглушително в тясното пространство на коридора. Половината щит на мъжа се пръсна. Ръката му излетя сред облак от пръски кръв и удари стоящия до него воин. Тялото му полетя назад, блъсна се във вратите и се строполи по очи. Кракът му пририта и замря. Около тялото се образува локва кръв. Красивата дърворезба беше опръскана в червено. Някакво малко парченце метал изскочи от оръжието на Скифър, звънна в пода и се изтърколи настрани.
— Някой друг иска ли да остане верен на баба Вексен? — попита отец Ярви.
Сякаш се бяха наговорили стражите хвърлиха оръжия на земята.
— Милостиви боже — прошепна майка Адуин. Рълф прекрачи мъртвото тяло на пода, хвана железните дръжки на вратите и ги разтресе.
— Заключени са — изръмжа той.
Скифър вдигна отново елфическата реликва:
— Аз имам ключ.
Рълф се просна по очи на пода. Кол запуши уши. Оръжието изтрещя отново и пастта му избълва огън. Огромно парче от красивата дърворезба, където се събираха двете врати, се пръсна на ситни парченца. Преди да е заглъхнало ехото от гърмежа, Скифър се засили и отвори с ритник двете врати.
Дори за човек, видял чудесата на Строком, Камарата на въздишките представляваше главозамайваща гледка. Елфически камък и стъкло чезнеха високо горе в далечината. Над пода, на височина пет пъти колкото човешки бой, стените бяха опасани от овален балкон, над него имаше друг, а над него трети и така, докъдето стигаше погледът. И всичко това бе озарено от блещукаща, оранжева светлина. В средата на обширния под гореше огън. Огромна купчина книги, купове хартия и свитъци. Същинска, достойна за крал, погребална клада. Горещината на бушуващите пламъци пресуши потта по челото на Кол на мига.