Статуите на шестте върховни богове гледаха отвисоко с гранатовите си очи, а над тях, още по-висока, се извисяваше тази на Единствен бог — нито жена, нито мъж — и съзерцаваше с пълно безразличие опустошението в краката ѝ. На фона на огъня се очертаха тъмни силуети. Облечени в сиви роби сестри от Събора. Едни зяпаха с изписан на лицето им ужас групата пред вратите, други продължаваха да подхранват пламъците с трескава припряност. Горящите листове хартия летяха из въздуха и се стелеха бавно към земята като есенни листа.
— Спрете ги! — Пронизителният крясък на отец Ярви успя да надвика рева на пожара. — Сложете им нашийници! Оковете ги във вериги! После ще мислим кого да пощадим и кого не!
Воините на Рълф се изсипаха през вратите. Ризниците им, оръжията им, дори очите им грейнаха, облени в светлините на пламъците. Някакво момиче с остригана до кожа глава бе извлачена по пода покрай Кол. Оголените ѝ зъби бяха почервенели от кръв. Чирак като него. Просто изпълняваше каквото ѝ е наредено. Той потри с върховете на пръстите си старите белези от протрито на врата си, там където много отдавна бе стоял робският нашийник.
Човек би намерил за странно как така някой, познал робството от опит, ще е готов с леко сърце да пороби другиго, но за Кол това не беше изненада. В края на краищата даваме на другите уроците, които сами сме научили.
— Къде е баба Вексен? — изкрещя Скифър и от покритите ѝ с белези от изгорено устни пръсна слюнка.
— Горе! — изпищя една ужасена сестра. — На втория балкон! — Явно в Скекенхаус не бе останала лоялност, само огън и хаос.
Прекосиха обширния под и влязоха в тесен коридор. Пепелта от горящата хартия се сипеше по главите им като черен сняг. Тръгнаха нагоре по виещо се стълбище, все по-нагоре и по-нагоре. Стъпките им кънтяха, сенките им танцуваха по стените. Подминаха първия портал, влязоха във втория и се озоваха в ярка светлина.
Пред парапета от сив елфически метал стоеше възрастна жена. Робата ѝ се влачеше по пода. Имаше късо подстригана бяла коса. Стоеше до висока купчина книги с обкантени в златно кожени подвързии и инкрустирани с камъни гърбове. Тя сграбчи няколко от тях и ги запрати надолу през парапета. Години работа, десетилетия от уроци, векове от познание, обречени да станат на пепел. Нищо необичайно, когато майка Война разпери криле. Само за миг тя разкъсва на парчета тъканото с десетилетия от съпруга ѝ, баща Мир, платно.
— Бабо Вексен! — извика отец Ярви.
Тя спря приведена над купчината книги, после се изправи бавно и се обърна към него.
Това беше жената, царуваща над всички земи около Разбито море, жената, определяла съдбите на хиляди. Жената, пред която трепереха дори прославени воини. Която дърпаше конците на крале, сякаш са марионетки. Тази жена не беше каквото Кол бе очаквал да види. Не се кискаше зловещо като злодей. Не изглеждаше като самото олицетворение на ужас и терор. Имаше миловидно по майчински лице, кръгло и сбръчкано. По него се четеше мъдрост. И дружелюбност също. На шията си носеше тънка верижка с окачени на нея, ситно изписани листчета хартия. Декрети, отсъждания, сметки за уреждане и заповеди за спазване.
Тя се усмихна. По нищо не приличаше на отчаян беглец, осъзнал, че е хванат на тясно в ъгъла, откъдето няма накъде да бяга повече. По-скоро приличаше на учител, чийто блуден чирак най-после се бе вслушал в здравия разум и бе откликнал на повика ѝ.
— Отец Ярви. — Гласът ѝ бе плътен и спокоен. — Добре дошъл в Скекенхаус.
— Гориш книги? — Ярви пристъпи към доскорошната си господарка. — Мислех, че работата на пастора е да съхранява познанието?
Баба Вексен цъкна с език. Сега приличаше на вездесъщ учител, разочарован от глупостта и привързаността на ученика си.
— Каква ирония, ти да ме поучаваш какво трябва и какво не трябва да прави един пастор. — Тя хвърли през парапета книгите, които държеше. — Ти няма да се възползваш от мъдростта, която съм събирала с години.
— Не ми е необходима мъдростта ти. — Той вдигна елфическия си жезъл пред лицето ѝ. — Имам това.
— Елфите са имали това и виж какво стана с тях.
— Аз се поучих от опита им. Да не споменавам уроците, които научих от теб.
— Боя се, че не си научил нищо.
— Забрави за учене — изръмжа Скифър. — Сега ще платиш с кръвта си за пролятата кръв на децата ми, за пролятата кръв на децата на децата ми. — Тя насочи към нея елфическото оръжие. — Единственото ми съжаление е, че няма да кървиш достатъчно, че да изкупиш кръвта им.