Никой не спомена, че именно той бе оставил града в ръцете на шенд. Не биха посмели да му го кажат в лицето.
— Някога хората просто ти кимаха за поздрав — промърмори Кол. — Покланяха се, ако наистина искаха нещо по-особено. Сега коленичат.
— Съвсем редно е да коленичат пред Първия пастор на Събора — отвърна дядо Ярви и удостои най-сервилните поклони с вяло вдигане на сакатата си ръка.
— Да, но дали коленичат пред първия пастор, или пред елфическите оръжия, които носят телохранителите му?
— Какво значение има, важното е да коленичат.
— Нима страхът и уважението са едно и също нещо?
— Не, разбира се. — Той продължи напред, след като телохранителите му разчистиха тълпата и му направиха път. — Уважението бива отнесено от бурята с лекота. Страхът пуска доста по-дълбоки и здрави корени.
Множество роби пълзяха из руините под зорките погледи и готовите в ръце бичове на надзирателите. Възстановяваха града към предишния му облик, преди опустошението му. Някои от тях, помисли си Кол, съвсем доскоро се бяха радвали на благоволението на баба Вексен. Но бяха открили, че от високо се пада най-лошо.
Това го накара да се замисли дали всъщност бяха променили света с всичкото това кръвопролитие. Сега други хора носеха робските нашийници, други ръце държаха веригите и бичовете, но животът продължаваше както преди. Същите въпроси го измъчваха. Същите отговори.
— Необичайно мълчалив си днес — отбеляза дядо Ярви, когато завиха към доковете.
— Понякога работиш толкова усърдно, за да получиш нещо и когато най-накрая е в ръцете ти, нямаш представа какво да правиш с него.
— Така е, победата много често не се усеща като победа. — Очите на дядо Ярви се извърнаха настрани и за пореден път Кол остана убеден, че той можеше да чете мислите му. — Това ли е всичко, което те тревожи?
— Има нещо, което още ме… как да го кажа… мъчи. — Истината бе, че въпросното нещо напираше да пробие дупка в главата му още от деня, в който се случи.
— Не си от хората, които пазят тревогите си скрити.
Кол разкърши врат и усети окуражителния допир на майчините теглилки под ризата му.
— Майка ми винаги казваше, че честността е най-добрият щит на човека.
— Добър съвет, също като жената, от която си го получил. Бъди откровен, тогава.
— Баба Вексен… — Кол зачопли по нокътя на палеца си. — Тя каза, че не е изпратила убийците в дома на Скифър.
Ярви го изгледа изпитателно отгоре. В последно време, откакто стана дядо Ярви, сякаш гледаше от още по-високо.
— Лъжа. Също като тази, че има предател в редиците ни. Баба Вексен знаеше как да всява раздор сред враговете си. И ето че го прави, дори отвъд Последната врата.
— Може би… — Кол притисна върховете на пръстите си до побеляване. Всяка дума беше същинско мъчение. — Задай си въпроса кой печели, така си ме учил.
Дядо Ярви закова на място и Кол чу телохранителите му отзад също да спират. Виждаше сенките им, проточени напред по каменната настилка на улицата. И тези на елфическите реликви в ръцете им.
— И кой печели?
— Ти — изграчи Кол, без да вдига очи от пръстите си, но побърза да се поправи, — ние, искам да кажа. Гетланд. Ние. Ако не бяха изгорили къщата ѝ, Скифър нямаше да дойде на север. Без Скифър, нямаше да предприемем пътуването до Строком. Без ходенето до Строком, нямаше да имаме елфически оръжия. Без елфически оръжия, нямаше да има победа при Бейлова крепост. Без победа при Бейлова крепост…
Тежестта на сакатата ръка на дядо Ярви на рамото му го накара да спре.
— Бъдещето е обвита в мъгла земя. Наистина ли смяташ, че съм способен да предвидя и планирам всичко това?
— Вероятно…
— Значи ме ласкаеш и обиждаш едновременно. Винаги съм казвал, че властта изисква едното ти рамо да е в сянката. Но не и двете, Кол. Скифър е наш приятел. Наистина ли смяташ, че съм способен да изпратя хора да я убият? Да изгорят децата ѝ?