Вглеждайки се в бледосините му очи, Кол се замисли дали имаше нещо, на което Първият пастор да не е способен. Но имаше толкова доказателства, колкото майка Скаер, и два пъти по-малко шансове за успех от нея, затова насили усмивка на лицето си и поклати глава:
— Не, разбира се. Просто ме… мъчеше мисълта, нищо повече.
Дядо Ярви се обърна и продължи.
— Е, ако ще бъдеш пастор на Гетланд, не можеш да оставиш подобни неща да те тормозят така лесно.
Подхвърли го просто ей така, като човек, дресиращ куче и естествено, като всяко кутре, Кол се хвърли през глава.
— Аз? — Той се завтече да догони учителя си. — Пастор на Гетланд?
— Бях на твоята възраст, когато поех жезъла от баба Гундринг. Знам, че не си уверен в себе си, но аз не се съмнявам в уменията ти. Крайно време е да издържиш изпита, да положиш клетва и да станеш пастор. Ще седиш до Черния трон, ще бъдеш отец Кол и твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово.
Всичко, което някога е искал. Уважение, авторитет и възможността да насочи уменията си в правилната посока. Отец Кол. Най-доброто, на което е способен. Защо тогава само мисълта за това го изпълваше с ужас?
Доковете гъмжаха от народ. Хората се пазаряха, спореха, заплашваха се на шест познати на Кол езика и поне още шест, които не беше и чувал. Едни кораби акостираха, други потегляха обратно в морето, оплитаха гребла и те тряскаха едни в други и стържеха в пристаните.
Мнозина напускаха града заради несигурността, последвала смъртта на Горм. Шенд вече си бяха тръгнали с плячката си, недоволни, че са получили само част от обещаното им. Тровенландци си тръгваха, за да се заемат с изграждане на разрушеното във войната, ферми, градове, цялата им страна се нуждаеше от работа. Без веригата на шията на Горм, около която да се сплотят, ванстерландци вече се бяха разделили на враждуващи групи и бързаха да тръгнат преди идването на зимата, за да пазят онова, което им принадлежеше, или да се впуснат в преследване на онова, което принадлежеше на други.
— Много народ си тръгва — отбеляза Кол.
— Вярно. — Дядо Ярви въздъхна доволно при вида на цялото това многолюдие на доковете. — Но и много пристига.
Имаше доста търговки от Гетланд, пристигнали по заповед на кралица Лейтлин, за да започнат събиране на такси от всеки преминаващ през протоците кораб. Надъхани молитвоплетци също, нетърпеливи да погнат свещениците на Единствен бог, за да се пеят отново песните на върховните богове на всеки ъгъл в Скекенхаус. Всеки следващ ден все повече безимотни воини се стичаха в столицата и биваха наети от дядо Ярви. Крачеха наперено с прясно изрисуваните си с орела на Събора щитове.
— Носят много мечове със себе си, тези новодошли — промърмори Кол.
— Самата истина. Трябва да се уверим, че баща Мир ще се усмихва дълго над земите ни.
— Че откога баща Мир се усмихва на мечове?
— Само половината война се води с мечове, Кол, също както само половината мир се поддържа с плугове. — Ярви постави саката длан на дръжката на стария меч, който продължаваше да носи. — Поставено във вярната ръка, острието е праведен инструмент.
Кол изпроводи с поглед група от воини, наперени с новите си оръжия, като млади жени с току-що окачени на шиите им ключове.
— А кой решава чия е вярната ръка?
— Ние. Длъжни сме. Дълг на всеки управник е да остави настрана детинската си наивност и избере по-малкото зло. Иначе светът ще бъде обгърнат в хаос. Не те измъчват още съмнения, нали Кол?
— Съмнения? — Богове, та той бе изтъкан от тях. — Не, не, не, в никакъв случай. — Кол се покашля. — Добре де, може би. Знам колко много ти дължа. Просто… не искам да те разочаровам.
— Имам нужда от теб, Кол. Обещах на баща ти да те освободя от робство и го направих. Обещах на майка ти да се погрижа за теб и го направих. — Той понижи глас. — И аз имам своите си съмнения, Кол… помогни ми да избирам правия път. — В тона му се прокрадна слабост, която Кол чуваше за пръв път. Слабост, за съществуването на която не беше и подозирал. Отчаяние почти. — Рълф се връща в Торлби, за да бъде с жена си. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя. Човек, който да ми напомня, че съм способен на добрини. Не всеобщото благо, просто… добрини. Моля те. Помогни ми да стоя в светлината.
— Но аз имам още толкова много да уча… — изпелтечи Кол, но знаеше, че накъдето и да се дърпаше, нямаше да успее да се изплъзне.
— Ще се учиш в движение. Също като мен. Също като всеки друг. — Ярви щракна с пръсти. — Слушай какво, да забравим за тази работа с изпита.