— Вестта ще стигне до ушите на Трън Бату, чийто съпруг, Бранд, беше убит в нападението на Торлби, което бе възможно само благодарение на теб. — Гласът на Скара беше студен като лед и безмилостен и неуморен като прилива. — Но тя може би не е чак толкова непреклонна, колкото изглежда и ще е готова да ти прости. Не знам, ти я познаваш по-добре.
И точно както огъвана бавно пръчка се пречупва изведнъж, дядо Ярви изхълца и сякаш всичката сила от краката му го напусна. Той залитна назад, спъна се в каменната пейка, изпусна жезъла си и се тръшна на камъка. Остана да седи така, облещил пълни със сълзи очи, вторачен в Скара. Или може би се взираше през нея, в нещо, което само той виждаше зад гърба ѝ.
— Мислех… че ще успея да заблудя Йълинг — прошепна той. — Мислех, че ще се хване на няколко подхвърлени като примамка малки истини и ще клъвне голямата лъжа, когато му дойде времето. Но накрая той хвана мен в мрежата си с този ход при проливите. — От едно от очите му се откъсна сълза и се търкулна по хлътналата му буза.
— Съюзът ни беше пред разпад. Решимостта на крал Удил отслабваше. Майка ми виждаше повече печалби и ползи в мира. Не можех да се доверя на Горм и Скаер. — Той сви сакатата си ръка в юмрук. — Но съм дал клетва. Слънчева и лунна клетва. Да отмъстя на убийците на баща ми. Не можех да си позволя да има мир. — Той замига глуповато и сълзите рукнаха по лицето му. Може би за пръв път в този момент Скара осъзна колко млад беше той. Само няколко години по-възрастен от нея.
— И казах на Яркия Йълинг да нападне Торлби — прошепна той. — Да предизвика истинско възмущение у хората. Да няма повече връщане назад. Казах му къде и как да нападне. Не исках Бранд да умре. Боговете са ми свидетели, не исках, но… — Той преглътна, задави се и провеси глава на гърдите си, сякаш всичкият товар от направеното от него се струпа едва в този миг на раменете му. — Стотици взети решения и всяко от тях в името на всеобщото благо и по-малкото зло. Хиляда направени крачки и всяка нетърпяща отлагане. — Той сведе поглед към лежащия на земята елфически жезъл и лицето му се сгърчи от погнуса. — Как стана така, че ме доведоха дотук?
В този момент Скара вече не изпитваше омраза към него. Само съжаление. Тя самата беше затънала до шия в съжаления и знаеше добре, че никой не можеше да го накаже повече, отколкото той самият. Тя не можеше да го накаже. Нуждаеше се от него, прекалено много.
Клекна пред него и веригата ѝ издрънча тихо, когато протегна ръце и взе в шепи обляното му в сълзи лице. Сега бе моментът да покаже състрадание. Щедрост. Милост.
— Чуй ме сега. — Тя разтърси главата му и очите му се извърнаха към нея. — Нищо не е изгубено. Нищо не е непоправимо. Аз те разбирам. Аз знам колко тежи властта и не те съдя. Но трябва да се държим един за друг, ако искаме да минем през това.
— Един за друг, или като роб, окован във веригата в ръката на господарката му? — промърмори той.
— Като съюзници, обединени от обща цел. — Тя изтри с палец сълзите от бузите му. Сега бе моментът да покаже остър ум и хитрост. Да сключи сделка, за която щеше да ѝ завиди дори Златната кралица. — Аз ще съм кралица на Тровенланд, не просто на думи, в действителност. Няма да коленича пред никого и ще се радвам на пълната подкрепа на Събора. Сама ще взимам решенията, от които зависи съдбата на народа ми. Когато преценя аз, тогава ще се омъжа и ще избера сама съпруга си. Протоците принадлежат толкова на Ютмарк, колкото и на Тровенланд. Половината от таксите, които събира майка ти, ще влизат в моята хазна.
— Тя никога няма да позволи…
Скара разтърси отново лицето му, този път по-здраво.
— Една дума разрязва цяло, дебело въже, оплетено от „никога няма“, знаеш това. Тровенланд понесе най-тежкото от войната. Имам нужда от златото, за да изградя отново изгореното от Яркия Йълинг. Имам нужда от сребро, за да плащам на воините си и намеря собствени съюзници. Само така ти ще продължиш да бъдеш дядо Ярви, Първият пастор на Събора и тайната ти ще е толкова на сигурно място в ръцете ми, колкото и ако беше само в твоите. — Тя вдигна жезъла му от земята и му го подаде. — Ти си пастор, но досега стоеше на страната на майка Война. Проляхме достатъчно кръв. Сега е време някой да се застъпи за баща Мир.
Пръстите му се увиха около елфическия метал и устните му се извиха в горчива усмивка:
— И двамата с теб ще тръгнем ръка за ръка към славното ти бъдеще? Ще пазим деликатния баланс на силите по земите около Разбито море?
— Ако предпочиташ, можем да се унищожим взаимно, но защо да го правим? Ако баба Вексен ме научи на нещо, това е, че ти си лош избор за враг. Аз бих предпочела да си мой приятел. — Скара се изправи и го погледна отвисоко. — Ще имаш нужда поне от един. Аз също.