В бледосивите очи на Първия пастор не бяха останали сълзи.
— Изглежда нямам много избор, а?
— Не мога да ти опиша каква радост изпитвам от това, че говоря с човек, който наистина разбира как стават нещата. — Скара изтърси няколко полепнали по роклята ѝ сухи листа. Замисли се колко много щеше да се гордее с нея в този момент дядо ѝ. — Има само един глас, дядо Ярви. И той е мой.
Нова надежда
Рейт чу смях. Звънкият, необуздан смях на Скара и не успя да сдържи усмивката си. Надникна през капчуците от стрехата над вратата и я видя да се задава. Беше вдигнала качулката на наметалото си, майка Ауд вървеше до нея, следваха я неколцина прислужници и телохранители — подобаваща на една кралица свита. Изчака да се изравни с вратата и излезе навън, приглаждайки мократа си от дъжда коса.
— Кралице моя. — Надяваше се да прозвучи непринудено, но гласът му излезе под формата на жално скимтене.
Тя извърна рязко глава и Рейт изпита същото главозамайващо стъписване като в онзи първи ден на доковете на Торлби, само че по-силно оттогава, а миг по-късно главозамайването се смени с огорчение. Тя не се усмихна, все едно не го позна. На лицето ѝ нямаше изписана вина, просто направи болезнена гримаса. Сякаш видът му ѝ напомняше за нещо, което нямаш търпение да остави зад гърба си и забрави напълно.
— Само за момент — каза тя на майка Ауд, която от своя страна изгледа Рейт с такова възмущение, все едно беше пълна с чумави трупове каруца. Кралицата излезе от обкръжението на свитата си и се огледа в двете посоки на улицата. — Не мога да говоря с теб така.
— Може би по-късно, тогава…
— Не. Никога. — Някога му каза, че думите са оръжия и режат по-дълбоко от острието на меч и той се смя от сърце. Сега това нейно „Никога“ му подейства като кинжал в корема. — Съжалявам, Рейт. Не мога да те държа повече край себе си.
Почувства се така сякаш току-що му разпраха корема и червата му се изсипаха на улицата.
— Не би било благоприлично, а? — изграчи той.
— Проклето да е благоприличието! — изсъска тя. — Не е редно. Нито за страната ми. Нито за народа ми.
— Ами за теб? — Думите се отрониха от устата му като пълна с отчаяние въздишка.
Лицето ѝ се сгърчи като от болка. После се натъжи. Накрая на него се изписа нещо като тъга.
— Нито за мен. — Тя се наведе и го изгледа изпод вежди. Думите ѝ бяха като от стомана и колкото и да му се искаше да открие някакво двусмислие в тях, те не показаха такова. — По-добре да приемем, че времето, което прекарахме заедно, е било просто сън. Приятен сън, но нищо повече. Сега е време да се събудим.
Щеше му се да каже нещо умно в момента. Или нещо изпълнено с достойнство. Или нещо злобно. Или просто нещо, каквото и да е. Но Рейт никога не го беше бивало много в приказките. Не знаеше как да опише просто с думи какво точно чувстваше в момента, затова замълча. Мълча и гледа как тя се обърна да си върви. Как се върна отново в свитата си от прислужници, стражи и застана до недоволния си пастор.
Сега разбираше всичко. Трябваше да се досети, че е така. През зимата топлината му я устройваше, но сега, когато настъпи лятото, тя с лекота се отърси от него като от старо наметало. Не можеше да я вини. В края на краищата тя беше кралица, а той убиец. За никого не беше редно, освен за него. Сигурно трябваше да е благодарен и на малкото, което получи от нея и сигурно щеше да е, ако не го болеше толкова. И ако имаше някаква идея как да не изпитва каквото изпитваше.
Сигурно трябваше да направи нещо и на свой ред да я нарани. Или просто да се врътне на пети и да си тръгне с небрежна походка, все едно имаше стотици други жени, които бяха готови да се избият една друга за вниманието му. Но за беда, обичаше я прекалено много, за да направи кое да е от двете. Обичаше я прекалено много, за да направи каквото и да било освен това, което всъщност направи. Стоя на улицата, разтрива ранената си ръка, счупения си нос и гледа жално след нея като вързано на двора куче. Надяваше се, че тя ще спре. Че ще размисли. Че ще погледне през рамо поне.
Нищо такова не се случи.
— Какво е станало между вас двамата? — Рейт се обърна и се озова пред Синия Дженър. — И не ми казвай „нищо“, момче.
— Нищо, старче. — Рейт се опита да се усмихне, но не намери сили за това. — Благодаря ти.
— За какво?
— Че ми даде шанс да бъда по-добър. Повече е отколкото заслужавам.