И той прегърби рамене и тръгна през дъжда.
Рейт стоеше на улицата срещу ковачницата, заслушан в звънтенето на наковалнята и загледан в процеждащата се през капаците на прозореца светлина. Чудеше се дали Рин удряше с чука вътре.
Изглежда където и да отидеше, бързо се устройваше. Нищо чудно в това, беше момиче на място. Знаеше какво иска и беше готова да работи за него. Умееше да създава неща от нищото, да поправя счупеното. Всичко, което той не беше.
Знаеше, че няма право да иска нищо от нея, но когато брат му умря, намери утеха в ръцете ѝ. Боговете му бяха свидетели, тогава имаше нужда от утехата ѝ. Пък и не знаеше къде другаде да отиде.
Подсмръкна унило, изтри сополите от счупения си нос в превръзката на ръката, прекоси улицата и застана пред вратата. Вдигна ръка и понечи да почука.
— Какво те води насам?
Пасторското момче, Кол, вървеше към вратата. На устните му играеше закачлива усмивка и нещо в нея напомни на Рейт за брат му. Беше същият нервак като преди, но в походката му имаше лекота и непринуденост. Имаше вид на човек, постигнал мир със себе си и на Рейт му се прииска да знае как бе успял да направи това.
Трябваше да мисли бързо. Какво да отговори?
— Ами… мислех си да си поръчам нов меч. Тук работи онзи оръжейник, нали?
— Казва се Рин и да, тук работи. — Кол извърна ухо към вратата и се усмихна така сякаш чуваше най-приятната музика на света. — Никой не прави по-добри мечове от Рин. Никой, никъде по света.
— Ами ти, не мислех, че си падаш много по оръжията.
— Не. — Кол се нахили до уши. — Аз съм дошъл да я попитам дали иска да се омъжи за мен.
Веждите на Рейт подскочиха от изненада:
— Ъ?
— Трябваше да го направя много отдавна, но не ме бива много по взимането на решения. Много грешки допуснах. Много време пропилях. Бях себичен. Слаб. Не исках да нараня никого и накрая нараних всички около себе си. — Той пое дълбоко дъх. — Но Смърт чака всички ни. Важното в живота е да постигаш най-доброто с това, което се изпречи на пътя ти. Човек, който не е доволен от това, които има, ами, най-вероятно няма да е доволен и с това, което няма.
— Мъдри думи.
— Така е. И ето ме сега тук, дошъл съм да я помоля за прошка — на колене, ако се наложи, и доколкото я познавам, колениченето не ми мърда — после ще я помоля да носи ключа ми на врата си и ще се надявам да каже да.
— Мислех, че ще ставаш пастор.
Кол разкърши врат и се почеса замислено по тила:
— В продължение на много време, аз също. Но какво пък, има толкова много начини човек да промени света. Някога майка ми ми каза… да бъда най-доброто, на което съм способен. — Изведнъж очите му се насълзиха и той се изсмя горчиво, подръпна нещо на врата си и Рейт чу подрънкване изпод ризата му. — Жалко, че ми отне толкова много време да осъзная какво точно е имала предвид. Но накрая го осъзнах. Надявам се да не е прекалено късно. Хайде, няма ли да влизаш?
Рейт извърна поглед към прозореца и се покашля:
— Не. — Някога изпитваше истинско презрение към това момче. Сега му завиждаше. — Твоята работа е по-спешна.
— Няма пак да ме фраснеш с глава, нали?
Рейт махна вяло към носа си:
— Както виждаш, вече не съм чак такъв почитател на чупенето на носове. Желая ти късмет. — Той потупа Кол по рамото и се обърна да си върви. — Ще намина утре.
Знаеше, че няма да го направи.
Здрачаваше се, майка Слънце бе на път да скрие лицето си зад града и сенките се простираха дълги по доковете на Скекенхаус. Последните ѝ лъчи караха стъкълцето в дланта на Рейт да блести. Малкото шишенце, което му даде майка Скаер, беше празно сега. Беше предречено, че не се е родил още на този свят мъжът, който ще убие Гром-гил-Горм, но ето, че няколко капки в чаша вино свършиха работата. Прав беше Кол. Смърт чака всички ни.
Рейт пое дълбоко дъх, стисна юмрук и примижа, когато старата болка проряза кокалчетата на ръката му. Човек ще си рече, че с времето болката отслабва, но всъщност, колкото по-дълго я носи със себе си, толкова по-силна става тя. И Дженър беше прав. Нищо не зараства напълно.
Беше оръженосец на крал, после телохранител на кралица, винаги пръв в битката, гребец на кораб с екипаж от герои. Но вече не беше сигурен какво е. Нито какво иска да бъде.
Разбираше само от битки. Някога си мислеше, че майка Война ще му донесе слава, лъскава купчина злато и сребро и стотици братя в стената от щитове. Вместо това тя му отне единствения брат, който имаше и му остави само рани.
Рейт постави ръка на посинените си ребра, почеса се по превързаната ръка, сбърчи нос и усети болката да се разпростира по лицето му. Това получаваш от битките, ако въобще оцелееш. Глад, болка, самота и куп съжаления.